Ивайло Дичев

български писател и антрополог

Ивайло Стефанов Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ и други [1].

Ивайло Дичев
български писател и антрополог
Роден
Ивайло Стефанов Дичев
28 март 1955 г. (67 г.)
Учил вСофийски университет
Литература
Жанроверазказ, роман, есе
Известни творби„Идентификация“ (1987)
Научна дейност
ОбластСоциология, културна антропология
Работил вСофийски университет
Семейство
БащаСтефан Дичев
МайкаЛиляна Дичева
СъпругаАлбена Стамболова
Мила Минева
Деца2

БиографияРедактиране

Роден е през 1955 г. в София, син е на писателя Стефан Дичев и художничката Лиляна Дичева. Женен, с две деца.

Защитава докторати в Софийския университет и в университета Париж-VII: Дени Дидро, работи в сферата на естетиката, после се насочва към социалните науки с фокус върху въпросите на политическата култура, градската антропология и балканските идентичности. Асоцииран преподавател в университета Париж - 10, многобройни стипендии, сред които от високо ниво на френското правителство, Фулбрайт и Рокфелер; почетен изследовател на института за източни и югоизточни изследвания в Регенсбург. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Ръководи магистърска програма по културна антропология, издава онлайн изданието за културни изследвания „СеминарБГ“.[2]

Ивайло Дичев е също писател и активен есеист, публикува в български и европейски издания. Носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005).

Колумнист за ралични издания, понастоящем за „Дойче веле“.

БиблиографияРедактиране

МонографииРедактиране

  • „Еротика на авторството“, дисертация, София, 1991.
  • ((fr)) „Албания-утопия. При закрити врата на Балканите“ (съставител, автор), Париж, 1996.
  • ((fr)) „Да даваш без да губиш. Размяната във въображението на модерността“, Париж, 1997.
  • „Дарът в епохата на неговата техническа възпроизводимост“, хабилитация, София: ЛИК, 1999. ISBN 954-607-222-2
  • „От принадлежност към идентичност“, София: ЛИК, 2002. ISBN 954-90638-4-4 [3]
  • „Пространства на желанието, желания за пространство“, София: Изток-Запад, 2005. ISBN 954-321-120-5 [4][5]
  • „Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване“, София: Просвета, 2009. ISBN 978-954-01-2290-8[6]
  • „Културата като дистанция. Единадесет есета по културна антропология“. София: Университетско издателство, 2016.
  • „Културни сцени на политическото“. София: Просвета, 2019.

ЕсетаРедактиране

  • „Граници между мен и мен“, есета, София, 1990.
  • „Буквализми“, миниатюри, София, 1991.

БелетристикаРедактиране

  • „Уча се да плача“, разкази, София, 1979.
  • „Звезден календар“, разкази, София, 1982.
  • „Идентификация“, роман, София, 1987.
  • „Миг след края на света“, разкази, София, 1988.

Филмография (сценарист)Редактиране

ИзточнициРедактиране

  1. CV на проф. Ивайло Дичев[неработеща препратка], Философски факултет, СУ, 2011.
  2. Сайт на „СеминарБГ“.
  3. Александър Андреев, „Идентичност между кефа и културата“, рец. в „Литературен форум“, бр. 13 (497), 2 април 2002 г.
  4. „Пространства на желанието, желания за пространство“ на сайта на издателство „Изток-Запад“.
  5. Петър Петров, „Градът – пространство на (не)желаното“, рец. за „Пространства на желанието, желания за пространство“, svet.bg, 15/05/2010 г.
  6. „Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване“ на сайта на издателство „Просвета“.

Външни препраткиРедактиране

За него
  • Мариета Иванова-Гиргинова, „Ивайло Дичев“, Речник на българската литература след Освобождението, Институт за литература на БАН