Отваря главното меню

Ивайло Стефанов Дичев е професор по културна антропология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, преподава във Франция, САЩ и други [1].

Ивайло Дичев
български писател и антрополог

Роден
Ивайло Стефанов Дичев

Образование Софийски университет
Литература
Жанрове разказ, роман, есе
Известни творби „Идентификация“ (1987)
Научна дейност
Област Социология, културна антропология
Образование Софийски университет
Работил в Софийски университет
Семейство
Баща Стефан Дичев
Майка Лиляна Дичева
Съпруга Албена Стамболова
Мила Минева
Деца 2

БиографияРедактиране

Роден е през 1955 г. в София, син е на писателя Стефан Дичев и художничката Лиляна Дичева. Женен, две деца.

Защитава докторати в Софийския университет и в университета Париж-VII: Дени Дидро, работи в сферата на естетиката, после се насочва към социалните науки с фокус върху въпросите на политическата култура, градската антропология и балканските идентичности. Асоцииран преподавател в университета Париж - 10, многобройни стипендии, сред които от високо ниво на френското правителство, Фулбрайт и Рокфелер; почетен изследовател на института за източни и югоизточни изследвания в Регенсбург. Последните му изследователски интереси са в областта на гражданството, миграцията и антропологията на пространството. Ръководи магистърска програма по културна антропология, издава онлайн изданието за културни изследвания „СеминарБГ“.[2]

Ивайло Дичев е също писател и активен есеист, публикува в български и европейски издания. Носител е на наградите за есеистика „Паница“ (1999), „Черноризец Храбър“ (2002) и „Димитър Пешев“ (2005).

Колумнист за ралични издания, понастоящем за „Дойче веле“.

БиблиографияРедактиране

МонографииРедактиране

  • „Еротика на авторството“, дисертация, София, 1991.
  • ((fr)) „Албания-утопия. При закрити врата на Балканите“ (съставител, автор), Париж, 1996.
  • ((fr)) „Да даваш без да губиш. Размяната във въображението на модерността“, Париж, 1997.
  • „Дарът в епохата на неговата техническа възпроизводимост“, хабилитация, София: ЛИК, 1999. ISBN 954-607-222-2
  • „От принадлежност към идентичност“, София: ЛИК, 2002. ISBN 954-90638-4-4 [3]
  • „Пространства на желанието, желания за пространство“, София: Изток-Запад, 2005. ISBN 9543211205 [4][5]
  • „Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване“, София: Просвета, 2009. ISBN 978-954-01-2290-8[6]
  • „Културата като дистанция. Единадесет есета по културна антропология“. София: Университетско издателство, 2016.
  • „Културни сцени на политическото“. София: Просвета, 2019.

ЕсетаРедактиране

  • „Граници между мен и мен“, есета, София, 1990.
  • „Буквализми“, миниатюри, София, 1991.

БелетристикаРедактиране

  • „Уча се да плача“, разкази, София, 1979.
  • „Звезден календар“, разкази, София, 1982.
  • „Идентификация“, роман, София, 1987.
  • „Миг след края на света“, разкази, София, 1988.

ИзточнициРедактиране

  1. CV на проф. Ивайло Дичев, Философски факултет, СУ, 2011.
  2. Сайт на „СеминарБГ“.
  3. Александър Андреев, „Идентичност между кефа и културата“, рец. в „Литературен форум“, бр. 13 (497), 2 април 2002 г.
  4. „Пространства на желанието, желания за пространство“ на сайта на издателство „Изток-Запад“.
  5. Петър Петров, „Градът – пространство на (не)желаното“, рец. за „Пространства на желанието, желания за пространство“, svet.bg, 15/05/2010 г.
  6. „Граждани отвъд местата? Нови мобилности, нови граници, нови форми на обитаване“ на сайта на издателство „Просвета“.

Външни препраткиРедактиране