Иван Маринов (офицер)

български генерал
Вижте пояснителната страница за други личности с името Иван Маринов.

Иван Кръстев Маринов е български офицер (генерал-лейтенант), министър на войната в периода от 2 септември 1944 до 9 септември 1944 година, участник в Деветосептемврийския преврат през 1944 година и главнокомандващ на Българската армия от 9 септември 1944 година до 2 юли 1945 година.

Иван Маринов
български генерал
Генерал Иван Маринов в село Цапари, Битолско пред паметника на загиналите в Илинденско-Преображенското въстание. 20 юли 1942 г. (ЦДА, фонд 2069К, опис 1, а.е. 563, л. 12.)
Генерал Иван Маринов в село Цапари, Битолско пред паметника на загиналите в Илинденско-Преображенското въстание. 20 юли 1942 г. (ЦДА, фонд 2069К, опис 1, а.е. 563, л. 12.)
Битки/войниПърва световна война
Втора световна война
ОбразованиеНационален военен университет
Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
18 август 1979 г. (83 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България

БиографияРедактиране

Иван Маринов е роден на 6 януари 1896 г. в София. Син на генерал-майор Кръстю Маринов и е зет на българския комунист Георги Кирков.[1] Взема участие в Балканската и Междусъюзническата война като доброволец. През Първата световна война е пилот в авиацията.[2] По време на военните действия се запознава и става приятел с българския офицер тогава поручик Фердинанд Козовски, по късно генерал и деец на БКП[3]. Служи в 15-и пехотен ломски полк и 21-ви пограничен участък.[4] От 1920-те години започва да симпатизира на комунистическото движение, вследствие на което е един от малкото български офицери които не взимат участие в проведения на 9 юни 1923 г. военен преврат за сваляне на правителството на БЗНС на Александър Стамболийски, подкрепено от БКП, като в следващите години тайно сътрудничи както с представители на СССР в България, така и с членове на БКП(БРП(к))[1].

През 1921 г. е приведен в жандармерията. През 1930 г. завършва Военна академия и същата година е назначен за завеждащ материалната част на смесения орляк[5]. През следващата година е назначен за командир на смесения орляк[6], след което е началник-щаб на на отделение[7]. През 1934 г. е назначен за началник на въздушно техническата служба[8] и по-късно същата година е назначен за началник на класовете във Военното училище[9][10], като по-късно същата година е назначен на служба в Щаба на армията[11].[4]

През 1934 – 1939 г. е един от влиятелните членове в левицата на Военния съюз и съучастник на Кимон Георгиев в протовомонархическата конспирация на съюза, като по време на разкриването на заговора на Военния съюз през 1935 г., Иван Маринов остава неразкрит[12]. В периода 1936 – 1939 г. е български военен аташе в Париж и Лондон,[2][13] след което, от август до октомври 1939 г. е началник-щаб на 3-та армия[14] и е член на военния съюз. През 1938 г. е приведен на служба към Гражданска мобилизация[15]. През 1940 – 1944 година последователно е командир на Шеста пехотна бдинска дивизия и Петнадесета пехотна охридска дивизия (1942), дислоцирани във Вардарска Македония по време на българското управление (1941 – 1944).[2]

От 1943 г. генерал Иван Маринов не допуска съдебни процеси срещу заподозрени в антифашистка и комунистическа дейност в командваните от него военни съединения, през 1943 г. укрива в Битоля и Охрид както избягали от военните хайки евреи, така и (от септември 1943 г.) офицери и войници от италианската армия, след подписването на Примирие на Италия с антихитлеристката коалиция и обявяване на война от Италия на Германия, който факт не става достояние на висшето командване на Вермахта в Сърбия, така и не научава за него и българското правителството до 9 септември 1944 г.[1]

На 2 септември 1944 г. е назначен за министър на войната и два дни по-късно пристига в София. Участва в извършването на Деветосептемврийския преврат, след който е назначен за главнокомандващ на българската армия (1944) (като помощник-главнокомандващ българската армия е старият приятел на Иван Маринов – генерал Фердинанд Козовски) и остава на поста до 12 юли 1945 г. На 18 ноември 1944 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. От 1945 г. е главен инспектор на войската, по-късно същата година е началник на бойната подготовка и през 1946 г. е уволнен от служба[4].

По-късно висшият комунистически функционер от този период Георги Чанков отбелязва, че за дейността си в Македония, включително ролята си в депортацията на евреите от Битоля, Маринов е трябвало да бъде съден от т.нар. Народен съд, но избягва това с протекциите на Комунистическата партия и лично на намиращия се в Москва неин ръководител Георги Димитров.[16]

Иван Маринов е част от българската делегация на Парада на победата на СССР над Третия райх в Москва, проведен на 24 юни 1945 г.,[17] където първият партиен и държавен ръководител на СССР Йосиф Сталин лично го награждава с Орден „Суворов“ I степен.

Пълномощен министър в Париж от 1946 – 1950 г. Преподавател във Военната академия „Г.С.Раковски“ от 1950 г. През 1956 – 1979 г. е районен съветник в Районния народен съвет кв. „Левски“ – гр. София.

Иван Маринов е женен и има 1 дете.

Военни званияРедактиране

НаградиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. а б в Иван Маринов, списание Исторически преглед, статия Българската армия и нашата социалистическа революция 1969.
  2. а б в Недев 2007, с. 604.
  3. Иван Маринов, списание Истоически преглед, статия Българската армия и нашата социалистическа революция 1969.
  4. а б в Руменин, с. 218
  5. Министерска заповед № 206 от 1930 г.
  6. МЗ № 207 от 1931 г., МЗ № 248 от 1932 г. и МЗ № 211 от 1933 г.
  7. МЗ № 216 от 1933 г.
  8. МЗ № 16 от 1934 г.
  9. МЗ № 248 от 1934 г.
  10. МЗ № 88 от 1935 г.
  11. МЗ № 186 от 1935 г.; МЗ № 327 от 1935 г.
  12. Иван Маринов, списание Истоически преглед 1968.
  13. МЗ № 304 от 1936 г.; МЗ № 38 от 1938 г.; МЗ № 46 от 1938 г.
  14. МЗ № 64 от 1939 г.
  15. МЗ № 82 от 1939 г.; МЗ № 12 от 1940 г.; МЗ № 45 от 1940 г.
  16. Везенков, Александър. 9 септември 1944 г.. София, Сиела, 2014. ISBN 978-954-28-1199-2. с. 395.
  17. Недев 2007, с. 680.

ИзточнициРедактиране

  • Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г.. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 218.
  • Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4.
  • в-к Македония, Стоян Г.Бояджиев, бр. 10, 10 март 1999 г.