Иван Попхристов

български революционер

Иван (Ванката) Райчев Попхристов или Христов или Христович (изписване до 1945 година: Иванъ попъ Христовъ) е български революционер от XIX век, борил се за освобождението на България от османска власт.

Иван Попхристов
български революционер
Ivan Pophristov 01.jpg
Роден
Починал
23 юли 1868 г. (24 г.)
Иван Попхристов в Общомедия

БиографияРедактиране

 
Като студент

Роден на 25 септември 1843 година в Габрово. Той е син на местния свещеник поп Христо Попилиев Райчев и на Елена Попвелчева Грудова (1812 – 18..), сключили брак през 1830 г. Има двама братя Илия Попхристов (1832 – 1882) и Райчо Попхристов (1838 – 1884), и две сестри Мария Попхристова (1835 – 18..) и Рада Попхристова (1840 – 18..). Братът на майка му, Иван Грудов, е заможен търговец в Букурещ, сподвижник на Георги Раковски и активен участник в емигрантските революционни организации.

Основно образование получава в родния си град. Учи в класа на Тодор Бурмов и е един от най-изявените му ученици.

Тодор Бурмов напуска Габрово. Малко след него и Ванката заминава при своя по-голям брат Райчо Попхристов /също революционер/ в Плоещ /Румъния/, за да продължи образованието си.

Неговият брат го изпраща в Москва като стипендиант на Московския славянски факултет през 1859 г. Така през 1862 г. завършва гимназия, полага изпити и получава свидетелство, с което може да постъпи в университет.

По препоръка на вуйчо си Иван Грудов постъпва като извънреден юнкер в Александровския сиротски кадетски корпус и завършва военно училище в Москва през 1864 г. със звание прапорщик.

Постъпва на военна служба в XVI Драгунски Нижегородски полк в Западен Кавказ. За отлична служба на 17 октомври 1865 г. е произведен в чин поручик и награден със сребърен Георгиевски кръст.

През 1866 г. се уволнява. Заедно със своя приятел от военното училище Младен Желязков заминават за Цариград. Там двамата правят постъпки за служба в турската войска. Както пише д-р Петър Цончев, като турски офицери те са смятали, че могат да бъдат по-полезни на сънародниците си. Молбите им са отхвърлени. Ванката се завръща в Габрово. Но не след дълго заминава във Влашко при своя брат.

В началото на 1868 г. става инструктор на записалите се българчета-доброволци в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа по оръжезнание, стрелба и водене на военни действия. Хаджи Димитър открива в лицето на младежа един изключителен патриот, отлично владеещ военното изкуство и веднага му предлага да стане член на неговата чета. Ванката приема, става писар и трето по важност лице в четата след двамата войводи. Написва „Закон“ за управление на четата.

Освен като четник се изявява и като публицист. Редовен сътрудник на вестник „Народност“, орган на Тайния революционен комитет в Букурещ. Вестникът е бил редактиран от вуйчо му Иван Грудов, съвместно с Иван Богоров и Иван Касабов.

Други трудовеРедактиране

  • Написал е брошурата „Раните на Българско“, издадена от Тайния революционен комитет и преведена на френски език.
  • „Военно съчинение за воденето на боя“, което не е отпечатано.
  • Заедно с Хаджи Димитър и Стефан Караджа влиза в състава на Привременното правителство в Балкана и подписва прокламация към българския народ, историческото писмо до султан Абдул Азис и това до представителите на Великите сили в Цариград от юли 1868 г.

Последните дни от живота муРедактиране

 
С четническа униформа
  • На 4 юли 1868 г. Ванката Попхристов, застанал в средата на четите на войводите Стефан Караджа и Хаджи Димитър, прочита клетвата, която всеки от четниците повтаря на глас дума по дума.
  • На 5 юли 1868 г. стъпват на българска земя, готови да дадат живота си за Свободата на Отечеството. Изявява се като тактик и стратег в действието на четите.
  • На 9 юли 1868 г. е ранен в крака при боевете край Вишовград, но не напуска бойното поле. Неотлъчно е до Хаджи Димитър в момента на известието, че Стефан Караджа е тежко ранен и заловен.
  • На 23 юли 1868 г. Ванката убива един юзбашия, едно заптие и един цивилен турчин и се самоубива при опит да бъде заловен.

Ванката Попхристов остава в историята на България като първия български поручик на първата българска войска преди Освобождението.

ЛюбопитноРедактиране

Както пише д-р Петър Цончев, след като научил за геройската смърт на своя приятел от Москва, Любен Каравелов му посвещава следните строфи:

На Ванката Христович

Ти реши, о брате,

Отвъди да стъпиш, Майка да избавиш, Народ да откупиш.

Ти изпълни вече Длъжностите свои И показа пътя На другари твои.

Ти умря юнашки За своето племе И посея редом За свобода семе.

Скоро щат тия Да ти бъдат гости И щат да положат И своите кости.

ИзточнициРедактиране