Именителен падеж

Именителният падеж, или номинативът (на латински: casus nominativus), е падеж, който обичайно обозначава подлога на изречението. Най-често именителен падеж се използва и за речниковата форма на дадено име.

Разновидности на именителния падеж

Именителният падеж е присъщ за подлога в изречението, но в славянските и някои други езици съществуват още две разновидности на именителния падеж:

Именителен предикативен, който се среща при именното сказуемо. Пример от руския език:

Он учитель.

(Той е учител.)

Именителен на темата (именителен за представяне), който се наблюдава при изолирана синтактична единица, след която следва изречение, тематично свързано с нея:

В руския език:

Ах, Франция! Нет в мире лучше края!

(Ах, Франция! На света няма по-хубава страна!)

В хърватския език:

Vjera, ufanje i ljubav, to troje; najveća je ljubav.

(Вяра, надежда и любов, тези трите; но най-голяма е любовта.)

В японския език се разграничават два вида именителен падеж:

Именителен падеж на тематичния подлог (с окончание -wa):

Watashi-wa rokuji-ni okimasu.

(Аз ставам в шест часа.)

Именителен падеж на рематичния подлог (с окончание -ga):

Tochuu-ni norikae-ga arimasu-ka?

(Има ли прекачване по пътя?)

Остатъци от именителния падеж в българския език

Българският език е загубил почти изцяло падежните окончания на имената, а именната му система е преминала към аналитичен строеж. Радикалните промени в областта на категорията падеж стават причина граматическите отношения да се изразяват понастоящем предимно чрез обща форма на имената (casus generalis, общ падеж) в съчетание с предлози. Тази обща форма е най-често наследник на именителния падеж, но в някои диалекти е производна и на винителния. Косвени следи от старобългарския именителен падеж се запазват в старите n-основи: камък (от камы), пламък (от пламы), а не камен и пламен.

В съвременния български книжовен език има само остатъци от категорията падеж, като най-много падежни форми са запазени при местоименията, а при съществителните, прилагателните имена, притежателните местоимения и други съществува изкуствено разграничаването по падеж при членуваните форми в м.р. ед.ч., където в именителен падеж се поставя пълният член, а във всички останали падежи се използва краткият член.

Ползвана литература

Стоян Стоянов, Граматика на българския книжовен език, София, 1964.
Граматика на съвременния български книжовен език, том II — Морфология, София, 1983.
Стефан Младенов, История на българския език, София, 1979.
Д. Э. Розенталь, М. А. Теленкова, Словарь-справочник лингвистических терминов, Москва, 1976.
Ив. Буюклиев, Р. Златанова, Т. Дункова, Увод в изучаването на южнославянските езици, София, 1986.
Б. П. Лаврентьев, Самоучитель японского языка, Москва, 1982.
Eugenija Barić, Mijo Lončarić, Dragica Malić, Slavko Pavešić, Mirko Peti, Vesna Zečević, Marija Znika, Priručna gramatika hrvatskoga književnog jezika, Загреб, 1979.