Институт за исторически изследвания

Институтът за исторически изследвания е научен институт в Българската академия на науките.

Институт за исторически изследвания
Информация
Основана1947
СедалищеСофия
РъководителДаниел Вачков
Сайтihist.bas.bg

История редактиране

Институтът за исторически изследвания води началото си от създадената на 27 март 1938 година към Историко-филологическия клон на БАН Комисия за издаване изворите на българската история, в която влизат членовете на академията Гаврил Кацаров, Петър Мутафчиев и Петър Ников. Основна задача на комисията е да събира и обнародва изворите за средновековната българска история. След Деветосептемврийския преврат от 1944 година тя става място на работа на подозрителни за режима специалисти в изворите, като Веселин Бешевлиев и Иван Дуйчев.[1]

Съгласно Закона за Българската академия на науките от 11 февруари 1947 г. Академията е реорганизирана в структурно отношение по съветски образец и се основават множество изследователски институти. По решение на Управителния съвет от 6 март 1947 г. при Историко-филологическия клон на Академията се създава Институт за българска история, в чийто състав продължава да работи „Комисия за събиране и издаване на изворите на българската история". Замисълът е той да се фокусира върху работата с източници и в тази връзка за негов ръководител на 16 май 1947 г. е избран акад. Иван Снегаров.[1] От октомври 1947 г. неговият състав наброява едва 5 души. Първоначалната структура на института включва „Комисия за нова българска история", „Османската секция", която събира и публикува „Турски извори за българската история", „Средновековната секция" която съсредоточава върху старогръцките, византийските и латинските извори (бъдещите поредици Гръцки извори за българската история и Латински извори за българската история), както и „Секция по обща история".

Дейността на Института за българска история получава нова посока след Петия конгрес на Българската комунистическа партия, когато той е натоварен с комунистическата ревизия на българската история. Числеността на служителите му е увеличена, а през 1950 година той е оглавен от комуниста Димитър Косев. През 1954 – 1955 година е издадена първата контролирана от режима пълна „История на България“, която обаче малко по-късно отново е ревизирана, във връзка с промените след смъртта на Йосиф Сталин и постепенното отстраняване на диктатора Вълко Червенков.[1]

През 1952 г. Институтът за българска история поглъща Еврейския научен институт. След като към него е присъединен Институтът „Ботев—Левски", през същата 1960 г. той е преименуван в Институт по история с 5 секции: „Стара и средновековна история на България", „Нова и най-нова българска история", „История на отношенията между България, СССР и другите социалистически страни", „Византология и ориенталистика", „Извори и библиография на българската история" и 42 научни сътрудници. От 1950 до 1962 г. те са ръководени от акад. Димитър Косев. Директор на Института от 1962 г. до 1989 г. е академик Христо Христов, а от 1989 г. до 1992 г. е академик Мито Исусов.

От 1965 година Институтът започва подготовката на нова многотомна „История на България“, като висшето партийно ръководство многократно го определя като „организационен и ръководен център на всички български историци“. Написването на книгата води до увеличаване на бюджета и персонала на института, който в началото на 70-те години надхвърля 90 души. Многотомната история така и не е завършена, като Институтът продължава да работи по нейни томове и след края на тоталитарния режим.[1]

Институтът по история е атестиран през 1993 – 1994 г., а при последната реформа на БАН, е преименуван в Институт за исторически изследвания.

Издания редактиране

От 1953 г. научно-теоретичен орган на Института е сп. „Исторически преглед“, а в неговите „Известия“ се публикуват по-обемисти трудове. От 1972 г. Институтът популяризира дейността си в чужбина чрез списание „Bulgarian Historical Review“. Издания на Института са също поредиците „Etudes Historiques“, „Byzantinobulgarica“, „Помощни исторически науки“, както и започналата да излиза през 1981 г. многотомна „История на България“.

Вижте също редактиране

Източници редактиране

  1. а б в г Еленков, Иван. Историческата наука в България през епохата на комунизма: институционална организация и функции // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 620 – 622.

Външни препратки редактиране