Историзмът е теория във философията и историографията, базирана на идеята за историчността на човека и неговата обвързаност с традицията.

Историзмът възниква през XIX век в Германия и оказва значително влияние в Европа през XIX и XX век, но е остро критикуван от логическите позитивисти. Истористката историография отхвърля телеологичния характер на историята и довежда до крайност наблюдението, че човешките институции, като език, изкуство, религия, право или държава, са предмет на постоянна промяна.[1]

Както отбелязва Щефан Бергеристоризмът (Historismus), така като е представен от Леополд фон Ранке, може да бъде виждан като еволюционистки, реформистки концепт който включва целия политически ред като израснал, развит от историята; историцизмът (Historizismus), както го дефинира – и отхвърля – Попър, се основава на схващането, че историята се развива, следвайки педопределени закони към определена цел. Английският език, използващ един термин за двете схващания, е склонен да ги смесва.“[2] В своята книга Нищетата на историцизма Попър изтъква именно, че „анализ и обясняване на различия чрез позоваване ... на тяхната връзка с преобладаващи предпочитани и интереси през даден исторически период – подход, който понякога бива наричан историзъм – не бива да се бърка с онова, което аз назовавам историцизъм...“[3]

Фридрих Мейнеке излага аргументацията за историзма като изтъква два аспекта на обясняването: чрез причини и чрез ценности.[4] В началото на 20 век Анри Бергсон, като развива своите възгледи за времето като външност, различна от траенето, което е вътрешност, задава и по-философска основа на идеята за историзъм[5].

Източници редактиране

  1. Boudon, Raymond et al. A Critical Dictionary of Sociology. Routledge, 1989. p. 198. (на английски)
  2. Berger S., Stefan Berger responds to Ulrich Muhlack, German Historical Institute, London Bulletin, Bd. 23 2001 Nr. 1, []
  3. Попър К., Нищетата на историцизма (прев. от англ. К. Кожухаров), София: Рива, 2000, ISBN 954-8440-36-9 (The Poverty of Historicism, 1947), с. 28 – 9
  4. Мейнеке Ф., Причини и ценности в историята, в сб. Историци за историята, ред. М Тодорова, София:СУ 1988, с11-30
  5. Бергсон А., Творческата еволюция, София: СУ 1992