Италиански неореализъм

Италианският неореализъм (от италиански: Neorealismo) e направление в изкуството на кинематографията, зародило се в Италия в годините след Втората световна война (1943 – 1955).

Италиански неореализъм
Neorealismo / Italian neorealism
Период1943 – 1955
Държава(и)Италия
Главни фигуриРоберто Роселини
Виторио Де Сика
Чезаре Дзаватини
Лукино Висконти
Джузепе Де Сантис
Федерико Фелини
Повлиян отПоетически реализъм
Комунизъм
Християнски хуманизъм
Повлиял наФренска нова вълна
Италиански неореализъм в Общомедия
Алдо Фабрици в Рим – открит град на Роберто Роселини
Силвана Мангано в Горчив ориз на Джузепе Де Сантис

Течението се характеризира с разказване на истории за хора и социални групи от бедната работническа класа, филмирани на действителния терен вместо в комфорта на филмовите студия. Често за поддържащите роли са използвани непрофесионални актьори от местното население. Неореализмът изважда на преден план трудностите в икономически и морален аспект в следвоенните години, рефлектиращи в характерната италианска народопсихология.

Зараждане

редактиране

Италианският неореализъм е развит от група филмови критици в кръга на италианското списание „Cinema“. Сред тях са Микеланджело Антониони, Лукино Висконти, Джани Пучини, Чезаре Дзаватини, Джузепе Де Сантис и Пиетро Инграо. Поради наложени ограничения за писане на статии директно за политика (главен редактор е Виторио Мусолини – син на Бенито Мусолини), критиците атакуват т.нар. „филми на белите телефони“ (telefono bianco films), които доминират в киноиндустрията през 30-те и 40-те години на ХХ век. Това са филми, копиращи американските холивудски лековати продукции от това време, показващи небрежен и безгрижен начин на живот на фона на луксозна интериорна сценография. Оттам идва и названието — белият телефонен апарат, за времето си, е символ на заможната буржоазна класа. В противовес на това критиците прокламират тезата за обръщане на италианското кино към произведенията на писателите реалисти от началото на века.

Неореалистите са силно повлияни от течението на френския Поетически реализъм. Двама от изявените им водачи, Антониони и Висконти, са работили с видния представител на жанра – френския режисьор Жан Реноар. Два от най-значимите филми, предшественици на неореализма, са Тони (1935) на Реноар и 1860 (1934) на Блазети.

Основни автори

редактиране

Важни произведения

редактиране

Предшественици

редактиране

Основни филми

редактиране

Източници

редактиране
  1. Bordwell, David & Thompson, Kristin. Film Art; An Introduction. 8th edition. p. 461.

Външни препратки

редактиране