Уикипедия

Ичко Бойчев

Христо (Ичко) Димов Бойчев е български революционер, горноджумайски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[1][2]

Христо Бойчев
български революционер
Роден
1882 г.
Починал
17 януари 1960 г. (78 г.)
Учил вСолунска българска мъжка гимназия
Христо Бойчев в Общомедия

Биография редактиране

Образование редактиране

Ичко Бойчев е роден през 1882 година в градчето Гумендже, тогава в Османската империя (днес Гумениса, Гърция) в семейство на земеделците Лина и Димо Бойчеви. На 12 години остава кръгъл сирак и израства в бедност.[3] През 1894 година завършва двукласното българско училище в Гумендже, после се премества в Солунската българска мъжка гимназия, където изучава география и история и се запозвана с идеите на Раковски, Левски, Каравелов и Ботев, както и с биографиите на Мацини, Гарибалди, Лафайет, Домбровски. В Солун се включва първо в тайните революционни кръжоци, в които се запонава с делата на Пушкин, Гогол, Толстой и Юго,[4] а после и във Вътрешната македоно-одринска революционна организация.[5]

Четник на ВМОРО редактиране

 
Струмишката чета на Христо Чернопеев (в средата) и Ичко Бойчев (отляво на Чернопеев)

Поради недостиг на средства напуска гимназията и влиза в четата на ениджевардарския войвода Апостол Петков. Бойчев установява тясна дружба с Апостол и става негов помощник-войвода.[5] С четата на Апостол участва в сраженията по време Илинденско-преображенското въстание. На 5 август 1903 година четата на Апостол и четата на Кръстьо Асенов - общо 250 души - се събират в Корнишор, където в църквата „Свети Николай“ тържествено е осветено бойното знаме.[6] След това четата на Апостол се сражава с аскер и го разбива при Крива. На 12 август хвърлят бомби в казармата в Гюмендже и повеждат сражение със 120 кавалеристи, след което четата се оттегля невредима, а горящата казарма в градчето всява паника сред турците. През септември следват още четири сражения. Три от тях са съвместно с четата на Иванчо Карасулията - при Рамна на 9 септември, десетчасовия Бой при Гъндач на 12 септември и на Гола чука в Паяк на 14 септември. След битката на Гъндач Апостол похвалва Ичко пред четата и казва „животът на този смел революционер ще бъде една красива легенда“.[7]

След потушаване на въстанието Ичко се прехвърля в Кукушката чета, под командата на Христо Чернопеев, обикаляща между Кукушко и Струмишко.[7] През пролетта на 1904 година четата на Чернопеев успява да прочисти района от гръцките андартски чети и турските банди, тероризиращи българското население в района - разгромени са четите на Мехмед бей, на Юсеин ефенди и на Ешреф капитан. През юли 1904 година четите на Андон Кьосето и Христо Чернопеев с участието на Ичко Бойчев дават петчасово сражение на османски части при селската река на село Попчево, Струмишко, в което загиват 8 четници и 20 османци. През септември 1904 година Бойчев участва в бомбения атентат на железопътния мост при село Аматово, който респектира андартските чети в района.[8]

Войвода на ВМОРО редактиране

След въстанието Бойчев остава встрани от развихрилите се вътрешноорганизационни борби и разделения.[8] На 29 юли 1905 година е делегат на окръжния конгрес на Серския революционен окръг в местността Белемето,[9][10] а в средата на август 1905 година е избран за горноджумайски войвода,[11][12] Бойчев поема поста горноджумайски войвода към средата на август 1905 година,[12] като действа по левия бряг на Струма, докато Петър Китанов действа по десния.[13] Остава горноджумайски войвода до легализацията на дейците на ВМОРО след Младотурската революция в 1908 година.[12]

Основна задача пред Бойчев като околийски войвода е да повдига революционния дух на населението и да масовизира революционното движения. С въвеждането на нови форми и методи на агитация успява да спечели нови привърженици за организацията.[12] Бойчев води редица сражения с турския аскер и башибозук. Четата на Ичко Бойчев е предадена заедно с тази на Яне Сандански при село Марулево от един бакалин цинцарин. След престрелка с аскера през нощта и двете чети успяват да се измъкнат. Подобно на много войводи на ВМОРО и Бойчев напълно изземва от властите правораздавателната дейност в Горноджумайско, като решава дори и спорове между турци.[14] Четата му се справя с циганите разбойници, вилнеещи в района, като Бойчев лично ликвидира зулумаджията Чауш Али в кръчма в Кочериново, на българска територия[15] и след тази показна екзекуция зулумите в района утихват. Бойчев дава и много сражения на турски потери и авторитетът на войводата се покачва.[16] Тъй като районът му е граничен, Бойчев се занимава и с прехвърлянето на оръжие, хора, чети и провизии за и от Свободна България.[17] Грижи се и за българското църковно и просветно дело в Горноджумайско и не допуска появата на чужди пропаганди. Така например организира построяването на училище в село Хърсово.[18] Бойчев е в добри отношения с ръководството на Серския революционен окръг, към който принадлежи Горноджумайската революционна околия - Яне Сандански, Александър Буйнов, Чудомир Кантарджиев и Димо Хаджидимов. Особено близък е със Сандански, който му става кум и в 1911 година кръстник на сина му Виктор Бойчев.[19] През май 1908 година Бойчев вероятно участва на Банския конгрес на левицата - Серския и Струмишкия революционен окръг - на ВМОРО.[19]

 
Четите на Петър Китанов и Ичко Бойчев (под звездата на средното знаме) заедно с горноджумайския каймаканин през Хуриета

През юли 1908 година Бойчев се легализира заедно с другите дейци на ВМОРО.[19] Войводата слиза в Горна Джумая два дни след обявяването на Хуриета, посрещнат от каймакамина и цялото българско и турско население на града. Войводата лично е оставен да освободи всички затворници в града.[20] Бойчев е назначен за мюдюрин на Кресненската нахия, но продължава да поддържа активни връзки с другите дейци на ВМОРО и още в началото на 1909 година започва да изтъква пред тях, че младотурският режим се превръща в реакционен и призовава към подготовка за връщане към революционната дейност.[21] Бойчев възстановява упражненията по стрелба на селската милиция в селата Падеж, Делвино и Градево.[22]

През пролетта на 1910 година Ичко Бойчев се жени за богатото момиче от Горна Джумая Александра Стоилова, която му ражда 4 деца: Виктор, Бойчо, Венета и Елисавета.[22] Бойчев ръководи създадените чети от излезли в нелегалност селяни вследствие на преследванията на младотурците[23] и постепенно започва да възстановява организационната мрежа в Горноджумайската околия. През март 1911 година новият Централен комитет на ВМОРО изпраща окръжно № 3 до всички дейци и войводи на организацията, с което им нарежда да се противопоставят на антибългарската дейност на правителството. През май 1911 година Бойчев отново е начело на чета на ВМОРО, действаща в Горноджумайско и Малешевско.[24]

Основен метод за борба сега са атентатите, които получават голяма публичност - взривяванията на мостове, железопътни линии, обществени сгради и прочее.[24]

Войни за национално обединение редактиране

В началото на Балканската война четата на Ичко Бойчев действа в авангарда на Седма пехотна рилска дивизия. На 5 и 6 октомври освобождава селата на изток от Горна Джумая - Дъбрава, Бистрица, Марулево и прочее. На 7 октомври четатата на Бойчев заедно с части на Седма дивидия участва в освобождавато на Горна Джумая. На 10 октомври четата на Бойчев в състав 64 души четници и 100 души милиция заема местността Света Петка в Кресненското дефиле и два дни удържа настъплението на няколко хиляди турци откъм Кресна.[25] Пристигналата Седма дивизия отблъсква турските части.[26]

В Междусъюзническата война Бойчев с четата си е в състава на Македоно-одринското опълчение и участва в Брегалнишката битка със сръбските войски при Султан тепе[26] и Говедарци, близо до село Каменица.[27]

След войната Ичко Бойчев е изпратен от члена на Централния комите на ВМОРО Христо Чернопеев да действа в Малешевско. Бойчев оглавява чета от 26 души, с която се опитва да се противопоставя на сръбските денационализаторски политики и контрачети в района. В края на 1914 одина действа в Тиквешко, а през лятото на 1915 година е в Битолския революционен окръг, където дава няколко сериозни сражения на сърбите.[28]

След намесата на България в Първата световна война Ичко Бойчев е зачислен към 11-а македонска дивизия във Валовища, като е произведен в подофицерски чин. Оглавява специален отряд, с който участва в боевете срещу войските на Антантата при Криволак, Гевгели, Дойран, при Битоля в Битката при Завоя на Черна и други до края на войната през септември 1918 година при съглашенческия пробив при Добро поле.[29]

Междувоенен период редактиране

 
Паметник на Ичко Бойчев във Вароша, Благоевград

Веднага след Солунското примирие от 29 септември 1918 година, Ичко Бойчев се прибира в Горна Джумая. Там на 5 октомври е назначен за горноджумайски околийски началник. Бойчев успява да заблуди съглашенския командващ, че в града вилнее епидемия и така предотвратява установяването в Горна Джумая на сенегалски окупационни сили.[29]

Ичко Бойчев става член на местното ръководство Спомагателната организация на възстановената от Тодор Александров Вътрешна македонска революционна организация. През 1922 година е назначен за касиер на градското ръководство на ВМРО, но по-късно подава оставка, като протест срещу братоубийствените борби в организацията.[30] След Септемврийското въстание от 1923 година се застъпва за част от пленените въстаници и те са освободени.[31]

Между 1923 и 1928 година е директор на тютюневата кооперация „Бохча“ в Горна Джумая. Пътува няколко пъти до Чехословакия за тютюни, като първото му пътуване е през септември 1924 година и така пропуска Горноджумайските събития.[31]

През 1929 година е избран за общински съветник и помощник-кмет на Кирил Тимчев. През 1933 година отново е избран в градското ръководство на ВМРО. След Деветнадесетомайския преврат в 1934 година Бойчев е интерниран в Стара Загора с няколко свой другари,[31] сред които Йордан Петров Войнов от село Бистрица, Горноджумайско, ръководител на ВМРО в Бистрица[32] и кмет на селото от 1931 до преврата.[33] Ичко Бойчев е подпомаган от местния гарнизонен началник до завръщането си в Горна Джумая през пролетта на 1935 година.[34]

Вече отказал се от политическа дейност, Ичко Бойчев е назначен за председател на ревизионната комисия в Популярната банка, която отпуска пенсии на заслужили революционни дейци. Той самият през лятото на 1939 година получава минимална пенсия.[35]

На 19 февруари 1943 година, като жител на Горна Джумая, подава молба за българска народна пенсия,[36] която е одобрена и пенсията е отпусната от Министерския съвет на Царство България.[37]

След Деветосептемврийския преврат от 1944 година редактиране

След Деветосептемврийския преврат в 1944 година първоначално новата власт се отнася добре с Ичко Бойчев и пенскията му е запазена.[38]

При насилственото македонизиране на населението в Пиринска Македония Ичко Бойчев, заедно с други революционни дейци - Ангел Томов, Павел Делирадев, Христо Ампов и други,[39] се противопостовя на водената от БКП политика. По време на преброяването на населението от 1946 година, при което има директива населението да се пише „македонци“ по народност, Бойчев заявява на преброителите:

„ Аз съм македонски българин и не мисля да отричам своята националност пред когото и да било.[39] “

На 1 август 1950 година преди честването на 47-годишнината от Илинденско-преображенското въстание, Ичко Бойчев е насилствено изселен в град Бяла черква, заедно със съпругата си и дъщеря си Елисавета. Завръщат се в Благоевград през 1954 г. след като е отменен изселническият режим.[40] При завръщането му се установява, че жилището му е заето от главния редактор на „Пиринско дело“ Мирчо Юруков. В крайна сметка Бойчев получава обратно жилището си и пенсията му е възстановена.[41]

В спомените си Бойчев пише:

„ В моята дългогодишна дейност, като въстаник и четник, околийски началник, кооперативен деятел, помощник-кмет и пр., никога не съм се ръководил от материални и лични интереси. Доколкото силите и възможностите ми са позволявали, аз съм се борил против потисниците и за благото на нашия народ. Винаги съм се стремял да бъда полезен на България и българския народ. Вярвам, че достойно съм изпълнил своя човешки и граждански дълг и моят принос за полза на отечеството не може лесно да се заличи.[41] “

Ичко Бойчев почива на 17 януари 1960 година[42], като на погребението му се събира голямо множество.[41] Един свещеник се осмелява да отслужи опелото с християнски песнопения и обредни действия.[43]

В Благоевград на името на войводата е наречена улица, издигнат е негов паметник и е открита паметна плоча на мястото, където е била къщата му. Президентът на България Георги Първанов награждава внука на войводата - Христо Григоров, с орден „100 години Илинденско – Преображенско въстание“.[44]

Бележки редактиране

  1. ↑ „Дневник на четите, изпратени в Македония от пункт Кюстендил. 1903-1908“, ДА - Враца, ф. 617к, оп.1, а.е.1, л.58
  2. ↑ Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 268.
  3. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 8.
  4. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 9.
  5. ↑ а б Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 10.
  6. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 10 - 11.
  7. ↑ а б Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 11.
  8. ↑ а б Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 12.
  9. ↑ Силяновъ, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Т. II. Следъ Илинденското възстание. София, Издание на Илинденската организация, 1943. с. 371.
  10. ↑ Макдермот, Мерсия. За свобода и съвършенство: биография на Яне Сандански. Наука и изкуство, 1987. с. 181.
  11. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 168.
  12. ↑ а б в г Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 13.
  13. ↑ Драгомиров, Васил. Спомени. - В: Борбите в Македония. София, Звезди, 2005. ISBN 954-09514-56-0. с. 186.
  14. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 14.
  15. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 15.
  16. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 16.
  17. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 17.
  18. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 20.
  19. ↑ а б в Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 21.
  20. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 22.
  21. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 24.
  22. ↑ а б Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 25.
  23. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 26.
  24. ↑ а б Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 27.
  25. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 29.
  26. ↑ а б Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 30.
  27. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 31.
  28. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 32.
  29. ↑ а б Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 33.
  30. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 34.
  31. ↑ а б в Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 35.
  32. ↑ Арабаджиев, Стоян Николов. Бистрица (Историко-етнографско изследване на с. Бистрица, Благоевградски окръг). Общински съвет за култура- Благоевград, 1984. с. 53.
  33. ↑ Кмет на Бистрица (1932-1933) // Йордан Петров Войнов. Посетен на 14 май 2017.
  34. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 35 - 36.
  35. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 36.
  36. ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел III. София, Библиотека Струмски, 2022. ISBN 978-619-9208823. с. 109.
  37. ↑ Пеловски, Филип. Македоно-одрински свидетелства. Регистър на участниците в освободителните борби в Македония, Тракия и Добруджа, получили български народни пенсии през 1943 г. Т. I. Дел III. София, Библиотека Струмски, 2022. ISBN 978-619-9208823. с. 110.
  38. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 37.
  39. ↑ а б Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 38.
  40. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 39.
  41. ↑ а б в Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 40.
  42. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 56-57.
  43. ↑ Григоров, Христо. Ичко Бойчев - горноджумайският войвода: Живот и революционно дело (1882 - 1960). София, Библиотека Македония, 1999. ISBN 954-679-104-0. с. 41.
  44. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 21.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Ичко_Бойчев&oldid=12175551“.