Йордан Попйорданов

Емблема за пояснителна страница Тази статия е за революционера анархист. За физика академик вижте Йордан Попйорданов (академик).

Йордан Георгиев (Гьошев) Попйорданов, известен като Орце[1], е български революционер, взаимствал в своята борба методи от анархистката теория. Ръководител на солунските атентатори, които целят да засегнат финансовите и икономическите интереси на западните държави в Османската империя и да ги принудят да действат в защита на българското население в Македония.

Йордан Попйорданов
български революционер
Роден
Починал

Образование Солунска българска мъжка гимназия
Братя/сестри Миле Попйорданов
Паметникът „Паднали за свободата на Македония“ в Кюстендил с името на Орцето (22-ри във втората колона).

БиографияРедактиране

Роден е във Велес през 1881 година в семейството на търговеца Георги и Султана Попйорданови. По-малък брат е на войводата Миле Попйорданов. Освен брат си Милан, има и четири сестри Елена, Мария, Павлина и най-малката Олга. Сестрите му продължават рода, като създават семейства, а две от тях се установяват в България. Павлина се омъжва за брата на Павел Шатев. Наследник на семейството е и българският актьор Петър Попйорданов по линия на чичо му.

Първоначално учи в родния си град, а по-късно в Солунската българска мъжка гимназия. Като шестокласник прекъсва образованието си, изключен е за организиране на ученически бунт, и заминава в София, откъдето се прехвърля отново в Солун. Там става основен член на кръга „Гемиджиите“, заедно с Коста Кирков, Павел Шатев, Димитър Мечев, Милан Арсов, Илия Тръчков, Владимир Пингов, Тодор Богданов, Георги Богданов, Тодор Органджиев, Марко Бошнаков и Цветко Трайков. Членовете на групата сами именуват групата си „Гемиджии“ и се определят като:

група хора простили се вече с живота и отпуснали своята лодка в бурното море, която или ще изкарат благополучно на брега, или ще я разбият в скалите[2]

През 1901 година Попйорданов заминава за Швейцария, където се среща с руски анархистки революционери. Там се среща и с Борис Сарафов, който финансира предстоящите атентати. При завръщането си в Солун Гемиджиите наемат дюкян в центъра на Солун и започват прокопаването на тунел под него водещ до Банк Отоман. В Дедеагач пристига и първата партида динамит изпратена от Сарафов през Марсилия. Иван Гарванов, знаейки за готвения атентат, осуетява получаването на динамита от солунските атентатори. Затова Павел Шатев се завръща в Кюстендилско, където започва да пренася 160 килограма складиран динамит, подпомогнат от Тодор Александров, близък приятел на Павел Шатев, който приема динамита в Кочани без знанието на ВМОРО.[3] Динамитът е произведен във фабрика в Бургас, създадена от Гоце Делчев през 1900 година, и е пренесен от фелдшера Кръстьо Стоянов в Цариград, който го препраща до брат си Нанчо Стоянов в Солун.[4]

Преди началото на "Солунските атентати" младите мъже се събират, за да обсъдят акцията. Възниква въпросът дали да се умре в делото, изпълнявайки го докрай, или след изпълнението му да се спасява всеки както може. Единодушно е решено, че саможертвата е единственият вариант, като борбата трябва да продължи дотогава, докогато издържат силите им. Уговарят се да се избягват по възможност човешки жертви.

По време на атентатите 15-17 април 1903 (28-30 април /нов стил/), са взривени сградата на Отоманската банка, френският кораб „Гвадалкивир“, прекъснато е осветлението и водоснабдяването на града. За начало на масовите атентати в Солун е било решено да се изчака да мине Великден и затова е избран 15 април. Тогава начало поставя Павел Шатев, като по обед взривява с динамит френския кораб „Гвадалкивир“ и напуска кораба с останалите пътници.

На 16 април 1903 година Попйорданов взривява динамита в прокопания тунел под Банк Отоман в Солун. Забележително е, че след като подготвя взрива, Попйорданов предупреждава семейството на директора на банката и те успяват да се спасят.

Повечето от атентаторите загиват, след като водят неколкодневни боеве по улиците на града. След сражение с турски аскери, на на 17 април 1903 година, хвърляйки последните си бомби върху обсаждащите го турски войници загива и водачът на групата Йордан Попйорданов. [5][6]

За конспиративността на Гемиджиите е показно, както че Орце унищожава всичките си снимки, така и че никой дори и от семействата им не е знаел за тяхната дейност. Въпреки това след няколко дни и в Битоля са извършени кланета на българското население от войската и башибозука в отговор на атентатите. Различни срокове затвор са осъдени и заточени много българи от Солун и други градове, между тях и членовете на ЦК на ВМОРО Иван Гарванов, Д. Мирчев, Й. Кондов.[7]

Получените средства от ЦК на ВМОРО и от Върховния македоно-одрински комитет[8], Орце се постарава да върне, като преди началото на атентатите сключива застраховка „живот“ пред Американска застрахователна компанияза за 10 000 швейцарски франка. Сумата получава Симеон Радев няколко месеца след взривовете, и изпълнява предсмъртното желание на водача, да върне дълговете.

СпоменРедактиране

 
Паметна плоча във Велес.

На празника през 1943 година в Битоля, тогава в границите на Царство България, по повод 40-ата годишнина от Илинденското въстание, бившият революционер Анастас Лозанчев заявява:

ВМРО ще има видно место в историята на Българския народ, но на най-видно место ще бъдат Солунските атентати, едно недостижимо по храброст и самопожертвуване дело на шепа смелчаци и на най-високо стъпало, много високо ще стои Илинденското въстание![9]

Днес паметник и плоча за участниците в атентатите има във Велес. По проекта „Скопие 2014“ в центъра на Скопие е поставен паметник на гемиджиите през 2010 година.

 
Паметник на Гемиджиите в центъра на Скопие.

Георги Данаилов пише пиесата „Солунските съзаклятници“, която и се играе в театрите.[10][11]

РодословиеРедактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Георги Попйорданов
 
 
 
 
 
 
 
Петър Попйорданов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Миле Попйорданов
(1879 – 1902)
 
Йордан Попйорданов
(1881 – 1903)
 
Иван Попйорданов
 
Илия Попйорданов
 
Гичо Попйорданов
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Благой Попйорданов
(1913 - 1995)
 
Петър Попйорданов
 
Савка Чанкова
(1921 — 2013)
 
Георги Чанков
(1909 - 2004)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Иван Попйорданов
(р. 1938)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Чочо Попйорданов
(1964 - 2013)


БележкиРедактиране

  1. Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 74.
  2. Аврамов, Стоян, Сборник „Илинден“, кн. 5, год. V
  3. „Църнушанов, Коста, „Връзки на Тодор Александров със солунските атентатори“, Македонски преглед, Год. XIV, кн. 2. 1991“, архив на оригинала от 26 октомври 2009, https://www.webcitation.org/query?id=1256579704439125&url=www.geocities.com/Athens/Oracle/3424/talex9.htm, посетен 26 октомври 2009 
  4. Иван Карайотов, Стоян Райчевски, Митко Иванов: История на Бургас. От древността до средата на ХХ век, Печат Тафпринт ООД, Пловдив, 2011, ISBN 978-954-92689-1-1, стр. 192-193
  5. Кратки биографии на атентаторите.
  6. Петър Манджуков. Предвестници на бурята, ФАБ, София, 2013.
  7. „Солунските атентати, взето от macedonia.kroraina.com“, http://macedonia.kroraina.com/bugarash/sa/index.html 
  8. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 375-376.
  9. Илюстрация Илинден, 1943, бр.143, стр.1-3
  10. „Римейк на „Солунските съзаклятници“ в театър "Сълза и смях", взето от movie.pop.bg“, архив на оригинала от 15 януари 2009, https://web.archive.org/web/20090115030845/http://movie.pop.bg/article14779.html, посетен 15 януари 2009 
  11. „Чочо не доживя „Солунските съзаклятници“ в Народния Театър, взето от ploshtadslaveikov.com“, https://www.ploshtadslaveikov.com/igrayat-solunskite-atentatori-v-narod/, посетен 5 октомври 2021