Йосиф Гурко

руски генерал-фелдмаршал, граф

Йосиф Владимирович Ромейко-Гурко (на руски: Йо̀сиф Владѝмирович Ромѐйко-Гу̀рко) е руски граф, офицер, генерал-фелдмаршал. Участник в Руско-турската война от 1877–1878. Отличава като суров, но способен, решителен и енергичен пълководец, служещ за пример на своите войници, делейки всички трудности наравно с тях. За своя голям принос в Освобождението на България е особено почитан в страната, където редица населени места и улици носят неговото име. Генерал-губернатор на Варшава от 1883 до 1894  г. – период, запомнен в полското общество с бруталността и фанатизма при налагане на политиката на насилствена русификаци.

Йосиф Гурко
руски генерал-фелдмаршал, граф
Gurko IV.jpg

Звание генерал-фелдмаршал
Служи на Flag of Russia.svg Руска империя
Командвания лейбгвардейски Конно-гренадирски полк
Преден отряд
Западен отряд на Гурко
Битки/войни

Шипченска битка (юли 1877)
Битка при Стара Загора
Битка при Нова Загора
Битка при Джуранли
Битка при Горни Дъбник
Битка при Телиш
Битка при Правец
Преминаване на Западния отряд на Гурко през Стара планина
Битка при Ташкесен
Битка при София
Битка при Пловдив

Превземане на Одрин
Награди орден Света Анна III степен
Орден „Свети Станислав“ I степен
Орден „Свети Станислав“ II степен
Орден Свети Владимир III степен
Златно оръжие „За храброст“
Pour le Mérite
Свети Александър

Дата и място на раждане
Дата и място на смърт
Тверска губерния, Руска империя
Йосиф Гурко в Общомедия

БиографияРедактиране

Йосиф Гурко е роден на 28 юли 1828 г. в Новгород в семейството на потомствен дворянин от беларуски произход. Ориентира се към военното поприще. Завършва Пажески корпус и постъпва на служба с първо офицерско звание корнет в гвардейския Хусарски полк (1846). Участва в боевете при Белбек по време на Кримската война.

Повишен е във военно звание капитан (1857). Завършва курсовете на Генералния щаб. Назначен е за адютант на император Александър II (1860). Повишен е във военно звание полковник (1861).

Участва в освобождаването на руските селяни от крепостна зависимост (1862 – 1866). Командир на 4-ти хусарски Мариуполски полк (1866). Повишен е във военно звание генерал-майор и член на императорската свита от 1870 г. Командир на Гренадирски полк, бригада от 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия (1873). Повишен е във военно звание генерал-лейтенант с назначение за командир на 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия (1876).

 
Портрет от албума на Михаил Газенкампф, 1877–1878 г.
 
„Гурко на Балканите
Картина на руския художник Павел Ковалевски, 1891 г.

Участва в Руско-турската война от 1877–1878. Йосиф Командир е на Предния отряд от Действащата руската армия на Балканския полуостров. В неговия състав е.са и подразделения на Българското опълчение.

В първите дни на войната освобождава Търново. Установява контрол над проходите в средната част на Стара планина във взаимодействие с Габровския отряд с командир генерал-майор Валериан Дерожински). Превзема прохода Хаинбоаз, Казанлък и Стара Загора, като предизвиква паника в Цариград. След прехвърлянето на Централната армия с командир Сюлейман паша в Южна България следват тежки боеве при Нова Загора, село Джуранли и Стара Загора. Предния отряд отстъпва до Шипченския проход в Стара планина.

През октомври 1877 г. е назначен за командир на Кавалерийския корпус. Превзема село Горни Дъбник и село Телиш, с което се прекъсват снабдителните линии на обсадената в Плевен Западна османска армия с командир Осман паша. Допринася да се затвори блокадният пръстен на Плевен.

Назначен за командир на Западния руски отряд. Отхвърля Орханийската османска армия от от Орханийското поле.

Особено известно и важно за развоя на войната е преминаването на неговия отряд през Стара планина в сурови зимни условия, довело до освобождаването на София и на Пазарджик. В този преход дава личен пример със своите издръжливост, бодрост и енергичност, делейки наравно с обикновените войници всички трудности – нощува на открито край огньовете и се задоволява със същите сухари, които имат продоволствие.[1] В отговор на недоволството от прехода сред своите подчинени заявява:[2]

Поставен съм над вас по волята на Господаря Император и само нему, на отечеството и историята дължа отчет за действията си. От вас изисквам безпрекословно подчинение и съм способен да заставя всички и всекиго да изпълнява точно, а не да критикува моите разпореждания. Моля всички да запомнят това много добре... Ако на големите е трудно, ще ги прибера в резерва, а напред ще тръгна с малките...

Нанася последно поражение на Сюлейман паша в битката при Пловдив и превзема Одрин, с което практически е сложен край на войната.

 
Фотопортрет от периода 1880–1886 г.

След войната е провъзгласен за граф и получава множество отличия. Повишен е във военно звание генерал от кавалерията от 1878 г. Назначен е за е губернатор на Санкт Петербург, временен губернатор на Одеса и командващ войските на Одеския военен окръг (1879 – 1883).

В периода 1883–1894 г. е генерал-губернатор на Варшава, където яростно провежда политиката на император Александър III за насилствена русификация.[3][4][5] Във времето на управлението на император Александър II, 50 хиляди души са изпратени в изгнание, а други 20 хиляди са убити.[6] Пресата е също жестоко потискана, за което основен двигател е неговата съпругата Мария Андреевна; по думите на очевидци на събитията, тя цели не само да унижи и обезсърчи полските вестници, но и да покаже, че има власт над тях – власт, която може да бъде упражнена безжалостно.[7] Поради тази фанатичност и бруталност в провежданата политика, която силно контрастира с либералната, не насилствена политика на много харесвания в полското общество предшественик на губернаторския пост, генерал-тубернатор Пьотър Албедински. В Полша управлението на генерал-губернатор Йосиф Гурко е възприемано крайно негативно.[6][8] Журналистът Кажимеж Полак (1881–1961) го описва по следния начин:[9]

Детството ми се падна в края на XIX век, когато така нареченото от Виенския конгрес Полско кралство, преименувано от руските шовинисти на Привислие, беше подложено от кърваво потушаване на януарското въстание на най-ужасяващо робство под драконовското управление – достойно за сатрапи – на продължителя на това дело, тогавашния царски наместник, генерал-губернатора Гурко.

Генерал-адютант от 1884 г. и генерал-фелдмаршал от 1894 г. Член на Държавния съвет.

 
Барелеф на генерал-лейтенант Йосиф Гурко в София

Умира в семейното си имение Сахарово до Твер, където по-късно е открит негов музей. Погребан е в семейната гробница в местната църква „Свети Серафим Волоцки“.

ПаметРедактиране

Името му в България днес носят град Гурково и две села: Гурково в област Добрич и Гурково в Софийска област. На него е наименувана софийската улица „Генерал Йосиф В. Гурко“, както и улици в Бургас, Стара Загора, Велико Търново, Добрич, Варна, Поморие, Ихтиман и Димитровград.

БележкиРедактиране

  1. Алмазов, Б.. Петербург – столица русской гвардии. История гвардейских подразделений. Москва, Центрполиграф, 2015. ISBN 978-5-227-05917-8. с. 425. Посетен на 2019-06-19. (на руски)
  2. Алмазов, Б.. Петербург – столица русской гвардии. История гвардейских подразделений. Москва, Центрполиграф, 2015. ISBN 978-5-227-05917-8. с. 424. Посетен на 2019-06-19. (на руски)
  3. Пелов, Д.. Генерал Гурко – Освободителят на София. // armymedia.bg. Информационен център на Министерството на отбраната, 2016-01-08. Посетен на 2019-06-12.
  4. Йорданов, А.. ПАТРИОТИЧНИ УРОЦИ. // КУЛТУРА.БГ. 2019-03-03. Посетен на 2019-06-12.
  5. Żeromski, S.. Dzienników tom odnaleziony. Gdańsk, Tower Press, 2000. str. 133. Посетен на 2019-06-17. (на полски)
  6. а б Кръстев, Н.. Започва конференция "Полша и поляците в новата българска история от средата на XIX до средата на XX век". // bnr.bg. Българско национално радио, 2014-03-21. Посетен на 2019-06-19.
  7. Anculewicz, Z.. Stosunek władz Królestwa Polskiego do „Kuriera Warszawskiego” w latach 1868-1915 (pdf). // Studia Medioznawcze 2 (7). Warszawa, Wydział Dziennikarstwa, Informacji i Bibliologii UW, 2002. ISSN 1641-0920. str. 115. Посетен на 2019-06-17. (на полски)
  8. Wiech, S.. Warszawscy generał-gubernatorzyw systemie zarządzania Królestwem Polskim (pdf). // Dzieje biurokracji na ziemiach polskich 1. Lublin, Towarzystwo Nauki i Kultury „Libra”, 2008. ISSN 2544-9761. str. 289. Посетен на 2019-06-17. (на полски)
  9. Nawrot-Borowska, M.. Tradycje powstania styczniowego i ich rola w wychowaniu patriotycznym młodego pokolenia (w świetle wspomnień z zaboru rosyjskiego) – w 150. rocznicę zrywu niepodległościowego z 1863 roku (pdf). // Przegląd Pedagogiczny (1). Bydgoszcz, Instytut Pedagogiki UKW, 2013. OCLC 899794205. str. 64. Посетен на 2019-06-18. (на полски)

ИзточнициРедактиране

  • Георгиев Г. Освободителната война 1877 – 1878, Енциклопедичен справочник, София, 1986, с. 85.