Кавалетно изкуство
Кавалетно изкуство (на английски: easel painting, от италиански: cavalletto – триножник, статив) е изкуство, което не е свързано по функционален или органически начин с околната архитектурна среда, а се изразява в преносими творби със самостоятелно декоративно предназначение. Най-ярък представител е кавалетната живопис, при която картините се рисуват на платна, опънати върху рамки, поставени на стативи и преносими за разлика от други художествени творби като стенописи, фрески, стъклописи.
История
редактиранеКавалетното изкуство се развива през XV и XVI век по времето на Ренесанса, във връзка с процесите на самоопределяне на различните видове изобразително изкуство, постепенното отделяне на живописта и скулптурата от архитектурното пространство и завоюването на самостоятелност на художниците, обединени през Средновековието в подобни на гилдии обединения. Друг фактор е изменение на условията на поръчване – поръчват не само църкви и манастири, но и частни лица от новите социални прослойки. Това обуславя промяната и в характера на произведенията: усилва се светското и хедонистично начало, разширява се обхватът на теми и сюжети[1].
В България
редактиранеВ България кавалетното изкуство се развива през Възраждането – XIX век. Предпоставки за разцвета му са както тенденцията към превръщането на произведенията на изкуството в стоки за индивидуално потребление, така и развитието на отделните жанрове и техники на рисуване. Кавалетното изкуство е свързано с практиката на пленеризма, при който художникът рисува под открито небе сред природата.
Религиозни произведения върху каменна основа
редактиранеВ хабилитационен труд на Здравко Каменаров се разглеждат няколко кавалетни религиозни произведения върху каменна основа, разположени в църквата „Успение Богородично“, София: „Св. Пророк Данаил“, „Св. Арх. Михаил побеждава сарацините“ и „Страстотърпления“. Те представляват икони, изпълнени с темперна живопис върху цветен камък – оникс или мраморен оникс, който е по-добър от платното и хартията като основа, защото е с висок якостен показател и не бива нападан от микроорганизми. Използвана е яйчено-смолна емулсия, което от една страна довежда до намаляване на покривността и насищането на боите, но от друга страна смолните добавки увеличават адхезията и устойчивостта срещу микроорганизми. Иконите са лакирани с маслен копалов лак, който е избран поради бавното съхнене (полимеризиране), гарантиращо дълбоко проникване в структурата на живописта и основата и от естетически съображения – цветният копалов лак в случая се използва като последна обобщаваща велатура[2].
Източници
редактиране- ↑ Власов В. Г. Станковое искусство // Новый энциклопедический словарь изобразительного искусства. В 10 т. — СПб.: Азбука-Классика. — Т. IX, 2008. — С. 223—224
- ↑ Каменаров, Здравко. Авторски иконографски, иконописни и технико-технологични решения в реализацията на украсата на храм „Успение Богородично“ // Национална художествена академия, Факултет за изящни изкуства, катедра „СТЕНОПИС“: Хабилитационен труд за присъждане на титлата „професор“. 2016. Посетен на 9 април 2022.
- „Енциклопедия на изобразителните изкуства в България“, том 1, Издателство на БАН, София, 1980 г.