Вижте пояснителната страница за други значения на Калисто.

Калисто е вторият по големина естествен спътник на Юпитер и третият в Слънчевата система. Открит е през 1610 г. от Галилео Галилей и носи името на любовницата на бога Зевс от древногръцката митология Калисто.

Калисто
естествен спътник на Юпитер
Калисто заснет от апарата Галилео
Калисто заснет от апарата Галилео
Откриване
Открит отГалилео Галилей
Симон Мариус
Дата7 януари 1610 г.
Орбитални параметри
(Епоха J2000)
Ексцентрицитет (e)0,007
Орбитален период (P)16 дни 16 часа 32,2 мин
Инклинация (i)0,281°
Физически характеристики
Среден диаметър4820,6 km
Радиус (r)1,883×106 km
Площ7,2 ×107 km2
Маса (m)1,076×1023 kg
Средна плътност1,851 g/cm3
Екваториална гравитация1,24 m/s2
(0,1265 G)
Период на въртене16 дни 16 часа 32,783 мин (синхронен)
Наклон на останеизв.
Албедо0,20
Повърхностна температура (T)неизв.
Атмосферни характеристики
Атмосферно наляганеследи
Въглероден диоксид100%
Калисто в Общомедия

Името Калисто е предложено от Симон Мариус скоро след откриването на спътника, но то не навлиза в широка употреба до средата на 20 век. Преди това Калисто е наричан Юпитер 4 или четвъртият спътник на Юпитер.

Физически характеристики редактиране

Разстоянието от Юпитер до Калисто е 1 883 000 km, радиусът му е 2400 km, а масата му е 1,08.1023 kg.

Повърхност редактиране

Калисто е покритият с най-много кратери спътник в Слънчевата система. На повърхността му почти отсъстват други черти като планини или разломи. За ледената покривка на спътника обаче се предполага, че в геологични периоди може да заличи неравности в релефа чрез бавното си придвижване. Две от най-големите забележителности на Калисто са кратерът Валхала с диаметър от 600 km и пръстеновидни набръчквания вследствие на удара, достигащи до 3000 km, и серията от кратери Gipul Catena, разположени в права линия на повърхността на спътника. За Gipul Catena се смята, че е образуван от обект, разрушил се на множество малки части под действието на приливните сили на Юпитер подобно на кометата Шумейкър-Леви 9. Възрастта на кората на Калисто се определя на 4 милиарда години.

 
Близък план на кратера Асгард

Океан под повърхността редактиране

Очуканата повърхност на Калисто лежи върху дебел около 105 km леден слой, под който има солен океан, дълбок повече от 10 km. Свидетелство за наличието на океан е предоставено от космическия апарат Галилео чрез измервания на зависимостите на магнитното поле на Калисто от преминаването му през магнитното поле на Юпитер. Интензивността на магнитното поле на спътника се променя, което издава наличието на проводящ материал под повърхността. Смята се, че тази роля се изпълнява от соления океан. Друго доказателство за наличието на океан е фактът, че повърхността, диаметрално противоположна на големия кратер Валхала, не е напукана и не показва следи от сеизмични вълни, породени от гигантски сблъсък. На Луната и на Меркурий обаче този ефект се наблюдава за най-големите кратери, което води до заключението, че на Калисто съществува механизъм за омекотяване на сеизмичните вълни – а именно течен океан под повърхността.

Състав редактиране

Вътрешността на Калисто е изградена предимно от силикатни скали, като преходът между повърхностната ледена покривка и скалите във вътрешността е плавен. За спътника се предполага, че има сравнително малко желязно ядро и това обяснява най-ниската му плътност в сравнение с останалите галилееви луни – 1,86 g/cm3 или приблизително 40% лед и 60 % скали и желязо. Структурата на Калисто вероятно е подобна на тези на Титан и Тритон.

За разлика от съседния Ганимед, на Калисто липсват доказателства за тектонична активност и повърхността му се е запазила сравнително непроменена от образуването му. За разлика от Европа и Ганимед, които имат тънки атмосфери от кислород, Калисто има тънка атмосфера от въглероден диоксид. Отсъствието на кислород се обяснява с факта, че орбитата на спътника лежи извън радиационния пояс на Юпитер и повърхността му не е подложена на интензивна йонизация.

Атмосфера редактиране

Калисто има много тънка атмосфера, съставена от въглероден диоксид. Учените смятат, че тя се поддържа и се увеличава бавно от сублимацията на леда от въглероден диоксид.

Калисто в киното и фантастиката редактиране

Вижте също редактиране

Външни препратки редактиране