Отваря главното меню

Кара̀нци е село в Централна Северна България. То се намира в община Полски Тръмбеш, област Велико Търново, в североизточната част на Великотърновския регион.

Каранци
Каранци – изглед от северозапад
Каранци – изглед от северозапад
Общи данни
Население 279 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 24,437 km²
Надм. височина 101 m
Пощ. код 5188
Тел. код 061406
МПС код ВТ
ЕКАТТЕ 36405
Администрация
Държава България
Област Велико Търново
Община
   - кмет
Полски Тръмбеш
Георги Чакъров
(независим)
Каранци в Общомедия

Съдържание

ГеографияРедактиране

Село Каранци е на 4,6 км североизточно от град Полски Тръмбеш, вляво от третокласния път за село Орловец (на 6,8 км). Пътуването с автомобил до общинския център е около 6 минути. Разположено е на източния бряг на река Янтра.
В село Каранци има разкрити кариери за добив на строителен камък, но към настоящия момент те не се експлоатират.

ИсторияРедактиране

Историческите данни сочат, че именно оттук е вървял старият римски път от античния град Нове за Марцианопол, Никополис ад Иструм, Сексагинта Приста и Каранци е бил кръстопътят на пътищата. Има останки от римския път във всички посоки на землището на селото.

Каранци е селище, основано от даките. Има интересни могили в района. Около селището е имало укрепено градище.

Каранци е неразривно свързано с историята на гр. Бяла и Чѐрвен и с гората между тях. Говори се за прабългарски артефакти, а и преводът от турски на името на селото говори за автентичност на долу изказаната теза за хората и името Каранци – от превода се разбира „черни хора“, а с тази дума са означавани каракачаните (гр. σαρακατσάνος – саракацанос) – гръцкоговорещи номадски овчари, основно живеещи в планините Пинд, Гърция и Източна Стара планина, България. Каракачаните имат предимно гръцко национално съзнание. Част от живеещите в България се смятат за българи. В Османската империя каракачаните са били относително независим народ и са преживявали с търговия с месо (агнешко и овнешко) и вълна. Каракачаните обикновено са прекарвали летните месеци в Родопите, в днешна България, и са се връщали на юг в Гърция за зимата. Миграцията започвала по Гергьовден, а обратната миграция – на Димитровден. А и от тук може би идва и името на църквата на селото и особения почит на светеца и избирането. Каракачаните се срещат от Пелопонес през Тесалия (Средна Гърция) и Северна Гърция до България, днешна Северна Македония, Албания, Одринска Тракия, земите на Мала Азия.

Самото название „каракачан“ е съставено от двете турски думи „кара“ – черен, и „качан“ – беглец. През 16 век е упоменато влашко село с името Карановац (Карановъц, Караново, Карановци), имащо общи корени с името Каранци, като старото име Рудо поле изпада от употреба. На 19 април 1882 година, след короноването му за крал в Жича, с указ Милан Обренович преименува Карановац на Кралево.

За историята на „черните бегълци“ има и друга версия. Те били последните защитници на Константинопол, които са го напуснали през 1453 г. и той паднал под османска власт. Тогава старейшините на каракачаните решават да се изразява дълбока скръб с носенето на черни дрехи. Черният цвят се пренесъл и върху стадата, от които били изклани всички бели овце.

Най-твърдо наложилата се теория около каракачаните и тяхното появяване в земите на днешна България е, че още около XVI в. от подножието на планината Епир, на север към България започва глобално придвижване на пастири, определяни като „каракачани“. От ранна пролет до късна есен те обикаляли със своите овце планинските пасища на България. С настъпването на зимните студове отново се завръщали в Южна Тракия. Постепенно започнали да се установяват в българските земи и да стават част от местното население. След 1947 година, на определена група каракачани не е било разрешено да напускат България и да влизат в Гърция. Те впоследствие се установяват в България и в частност са българизирани. Компактни маси каракачани живеят в градовете и селата по южните склонове на Стара планина – най-вече в Карнобат, Сливен, Карлово, Сопот и др.

По време на османската власт е имало голям чифлик, собственост на бея на гр. Бяла където са се отглеждали много овце.

През възраждането населението е участвало активно в обявяването на независимата българска екзархия.

В района е действал хайдутинът Кольо Черния, посечен от турците по време на Априлското въстание в местността Ялията около река Янтра.

Къщите са построени в интересен възрожденски стил.


Културни и природни забележителностиРедактиране

Съборът на с. Каранци е на 8 ноември, когато е Димитровден по стар стил, когато е и празника на църквата „Св. Димитър“, която е построена през – 1862 г.

На изток от селото, в местността „Глава“ се намира праисторическо и тракийско селище.

ИзточнициРедактиране

1. Занетов, Гаврил – „Западни български земи и Сърбия. История и етнография“, 1917.
2. Dokle, Nazif – „Reçnik Goransko (Nashinski) – albanski“ – Peçatnica Naukini akademiji „Prof. Marin Drinov“, Sofia, 2007, s. 5, 11 Fejér, X, 2, стр. 270. Мирчо бил и dux de Fogaras и banus de Zevrin.
3. Снегаров, Иван – „История на Охридската архиепископия-патриаршия“ – Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, ISBN 954-430-345-6.

БележкиРедактиране