Карло Луканов
Карло Тодоров Луканов е български юрист и политик от БКП.
Карло Луканов | |
Министър на външните работи | |
Мандат | 11 август 1956 – 27 ноември 1962 |
---|---|
Назначен от | II народно събрание |
Министър-председател | |
1956 – 1962 | Антон Югов |
Предшественик | Минчо Нейчев |
Наследник | Иван Башев |
Лична информация | |
Роден | |
Починал | |
Деца | Андрей Луканов |
Полит. партия | БКП (1917 – 1982) |
Образование | Софийски университет „Свети Климент Охридски“ |
Професия | юрист • политик |
Народен представител в: I НС II НС III НС IV НС V НС VI НС VII НС VIII НС | |
Портал Политика | |
Карло Луканов в Общомедия |
Той е заместник-председател на Министерския съвет и министър на външните работи на България от 11 август 1956 до 27 ноември 1962 г. Син е на Тодор Луканов и баща на Андрей Луканов (и двамата активни дейци на БКП) и реж. Гертруда Луканова.
Биография
редактиранеПроизход, ранни години
редактиранеКарло Луканов е роден на 1 ноември (20 октомври стар стил) 1897 г. в Плевен, в семейството на активния социалдемократ Тодор Луканов. От 1913 до 1917 г. е ученик в гимназията в Плевен. Член е на БКМС от 1913 г. и на БРП (к.) от 1917 г. През същата година завършва Школата за запасни офицери и участва в Първата световна война като воин от 26-и артилерийски полк. Бил е секретар на Плевенското дружество на БКМС[1].
От 1918 до 1923 г. е студент по право в Юридическия факултет на Софийския университет „Климент Охридски“ и стажант при адвокат в Плевен. След атентата в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. е арестуван за нелегална дейност и осъден на 4,5 г. затвор, но е амнистиран през 1926 г. От 1919 до 1923 г. е член на Окръжната контролна комисия на БКП. На 23 юни 1924 г. имигрира в Австрия. От 1924 до 1926 г. е член на областната тройка, но попада в затвор за година през 1925 г.[1]
От 1926 до 1944 г. е в Съветския съюз, където работи като служител в строително предприятие. От 1927 до 1944 г. е член на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и депутат в Москва (1934 – 1939). От 1936 до 1938 г. е в Испания, където заема ръководни постове в състава на Интернационалните бригади, подкрепящи републиканското правителство по време на Гражданската война в страната. След завръщането си в Москва работи в Коминтерна, а от 1941 г. – в българоезичното радио „Христо Ботев“[1].
Професионална кариера
редактиранеСлед 9 септември 1944 г. се връща в България и до септември 1945 г. e член на комисията по управлението в ЦК на БРП (к.) От 1945 до 1946 г. е директор на Българското радио в София. След това е подпредседател на Държавната планова комисия (1947 – 1949) и същевременно от януари 1948 г. е подпредседател на Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК). През 1949 г. става председател на КНИК, а от 5 декември 1949 до 28 февруари 1952 г. ръководи Държавната планова комисия. Бил е заместник-председател на Министерския съвет от 1952 до 1954 г.[1]
Кандидат-член на ЦК на БКП от 7 юни 1950 г., член на ЦК на БКП от 4 март 1954 г. до края на живота си[2]. През 1954 година е отстранен от вицепремиерския пост, вероятно защото бил подразнил премиера със свой коментар за литературата – област, която Червенков смятал за своя. [3]
Между 1954 и 1956 г. е посланик на България в Съветския съюз, Монголия и Финландия. След завръщането си в България е министър на външните работи в правителствата на Антон Югов от 11 август 1956 до 27 ноември 1962 г., за кратко е и заместник-председател на Министерския съвет (1956 – 1957). Посланик е в Швейцария от 1963 до 1966 г.
Източници
редактиране- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
Бележки
редактиране- ↑ а б в г Протокол от пленум на ЦК от 4 август 1949 г./ Биография на Кирил Лазаров, с. 56 – www.archives.bg
- ↑ Протокол от първото заседание на ЦК на БКП след VІ конгрес от 4 март 1954 г. – www.archives.bg
- ↑ Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 120.
Външни препратки
редактиране- Полицейско досие, на сайта на Държавна агенция „Архиви“.