Кирил Български

български патриарх
(пренасочване от Кирил (български патриарх))

Кирил е висш български православен духовник, историк, академик. Кирил е пловдивски митрополит и пръв патриарх на Българската православна църква, след възстановяването на патриаршеския ѝ статут през 1953 година.[1][2] Кирил е критикуван, че не се противопоставя на атеистическата комунистическа власт в България.[3][4]

Кирил Български
български патриарх
BASA-1318K-1-5972-12-Cyril of Bulgaria.jpg
Портретна снимка на патриарх Кирил. Източник: ДА „Архиви“
Роден
Константин Марков Константинов
Починал
Погребан Бачковски манастир, България

Религия Православие
Образование Софийска духовна семинария
Черновицки университет
Кирил Български в Общомедия

БиографияРедактиране

Произход и образованиеРедактиране

Роден е на 16 януари (3 януари стар стил) 1901 година със светското име Константин Марков Константинов в Ючбунар, един от бежанските работнически квартали на София.[1][2] Той е четвърти син в седемчленното православно семейство на Марко и Поликсена Константинови, в което свещеническият сан се предава по наследство. Баща му Марко Константинов е роден през 1846 година в корчанското влашко село Грабова, син на Константин Пачу и на Кирана Константинова. Марко се преселва в столицата на Княжество България София в 1886 година, където работи като готвач, гостилничар и търговец. Умира в София на 11 декември 1933 година. Майка му Поликсена Наумова Глава е родена през 1871 година във влашкото корчанско село Москополе, дъщеря на Наум Костов Глава и на Трендафила Михаил Балаури Кавалиоти. Умира в София на 28 февруари 1963 година.[2] Според самия Кирил брат на една от прабабите му хаджи Марина е епископ хаджи Михаил Горомокренски,[5] издал в 1741 година в Москополе службата на Светите 15 тивериополски мъченици.[6][7]

Начално и прогимназиално образование Константин Марков получава в Софийското народно училище „Христо Ботев“ с общ успех „добър“. През есента на 1914 година постъпва в първия клас на Софийската духовна семинария, която завършва през пролетта на 1920 година с общ успех „много добър“. Като ученик се увлича по анархокомунизма, поради което през лятото на 1920 година заедно с брат си Георги, участва в антиправителствени акции и е принуден да напусне България. През есента на 1920 година той се записва в Богословския факултет на Белградския университет, където учи шест семестъра. В този период учи и философия във Философския факултет на Загребския университет.[2]

Завръща се в България през есента на 1923 годинаи на 29 декември 1923 година е замонашен от митрополит Стефан Софийски в катедралния храм „Света Неделя“ с името Кирил, а духовен възприемник му става протосингелът на Софийската митрополия архимандрит Борис. На следния ден, неделя, пак в същия храм, монах Кирил е ръкоположен в чин йеродякон. От 1 януари 1924 година йеродякон Кирил е назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. През есента на същата 1924 година започва да учи в Богословския факултет на Черновицкия университет, който тогава е в Румъния. В Черновиц към сръбския език добавя и румънски и немски – езиците, които се преподава в университета. В Черновиц завършва оставащите му четири семестъра по богословие и след завършване на висшето си образование в 1926 година се връща в София.[2]

В началото на 1926 година Светият синод назначава йеродякон Кирил за секретар на Рилския манастир при игумена епископ Варлаам Левкийски, добре образован книжовник. Кирил проучма богатата Рилска библиотека. След шестмесечна служба в Рилския манастир, Синодът отново го назначава за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. През лятото на 1927 година Кирил защитава докторат по богословие в Черновицкия университет и през есента заминава да специализира философия в Берлинския университет в Германия и в Австрия. В Берлин Адолф фон Харнак насочва интереса му към историята на Църквата.[2]

По решение на Синода на 23 юни 1930 година митрополит Павел Старозагорски ръкополага йеродякон д-р Кирил в храма на Семинарията „Свети Йоан Рилски“ в чин йеромонах. На 5 декември 1931 година Кирил е назначен за протосингел на Софийската митрополия. На 9 януари 1932 година, Стефановден по стар стил, получава офикията архимандрит и през септември 1932 година Синодът го назначава за началник на Културно-просветния отдел при Синодната канцелария. През септември 1934 година Кирил става главен секретар на Синода.[2]

Стобийски епископ и пловдивски митрополитРедактиране

 
От ляво надясно седнали: митрополитите Неофит Скопски, Максим Пловдивски, Неофит Видински, екзарх Стефан I Български и митрополит Иларион Сливенски; прави от ляво надясно: митрополитите Борис Неврокопски, Михаил Доростолски и Червенски, Паисий Врачански, Софроний Търновски и епископ Кирил Стобийски, главен секретар на Светия синод, 1937 г.

Като главен секретар на Синода, на 12 юли 1936 година, по решение на Синода, архимандрит Кирил е ръкоположен и възведен в епископски сан с титлата на древнопросиялата Стобийска епархия.[2]

След смъртта на митрополит Максим Пловдивски, на 12 май 1938 година епископ Кирил Стобийски е избран[2] и на 29 май е канонично утвърден за пловдивски митрополит.[1] В Пловдив – най-голямата и най-важната южнобългарска митрополия, Кирил се грижи за поддържането на църквите и строежа на нови храмове, за манастирите и земеделските стопанства, развива усърдна благотворителна дейност, като създава пет сиропиталища и четири трапезарии и пише проповедническа литература за подпомогане на клира.[8]

След освобождението на Македония и Западна Тракия от 1941 година до 1944 година Кирил Пловдивски е и временно-управляващ Маронийската епархия.[2]

През 1943 година играе главна роля в кооринирането на акциите на Българската православна църква за спасяване на подготвените за депортиране в лагерите на смъртта български евреи.[2] Митрополит Кирил поема събраните за депортиране евреи под своя закрила и заявява, че ако ги натоварят във вагоните, той ще легне пред влака. За това си дело през 2000 година е провъзгласен от организацията „Яд Вашем“ за „праведник на народите“, а наследниците му получават специална благодарствена грамота и почетен медал.

След Деветосептемврийския преврат в 1944 година е арестуван и лежи няколко месеца в затвора, където е малтретиран. Освободен е след застъпничество на еврейската общност в България.[2][8]

Български патриархРедактиране

На 3 януари 1951 година Светият синод избира за свой наместник-председател митрополит Кирил Пловдивски и приема нов устав на Българската православна църква, който провъзгласява Българската църква за Българска патриаршия. На 8 май 1953 година в София започва Третият църковно-народен събор, председателстван от Кирил Пловдивски. Съборът утвърждава новия устав и два дена по-късно преминава в патриаршески-избирателен събор. На 10 май 1953 година Съборът в Тържествената зала на Синода със 104 от общо 107 гласа избира Кирил за български патриарх и софийски митрополит. Един час след избора той е интронизиран в катедралата „Свети Александър Невски“. Кирил се опитва да консолидира канонически Българската православна църква и да възстанови нормалното ѝ общение с православния свят. Започва тежки преговори с Вселенската патриаршия за признаване на акта от 1953 година и през август 1961 година патриарх Атинагор I Константинополски признава патриаршеското достойнство на Българската църква.[2]

При управлението си патриарх Кирил централизира църковната администрация, заздравява финансите на БПЦ, повишава заплатите на свещениците и на църковните служители. Полага грижи за Духовната семинария при гара Черепиш и Духовната академия „Свети Климент Охридски“ в София. Патриарх Кирил създава и много връзки с останалите поместни православни църкви.[2] Патриарх Кирил запазва управленето на Пловдивската епархия до края на 1968 година.[9]

Кирил се опитва да работи за преодоляване на разделението на Христовите църкви. Той заявява: „голяма съблазън за вярващи и невярващи е разделението на църквите в различни изповедания. Това е не само нарушаване нейния мир, но и разкъсване нейното единство, разкъсване на хитона Христов“. Според него трябва да се превъзмогне „самосъзнанието за превъзходство на една от разделените църкви и за изключителност в изповядване на Христовата истина. Само така ще може да се излезе на по-широк път, където ще могат да се срещнат всички вярващи в Иисус Христос за общо дело в Негово име, за взаимно обогатяване с богатствата на всяка църква и за намиране на най-висшето благо на единство във вярата“.[2] На 20 ноември 1961 г. патриарх Кирил решава Българската църква да влезе в икуменическия Световен съвет на църквите.

На 18 юли 1968 г. Синодът патриарх Кирил обявяват решението си за смяна на Юлианския църковен календар с Новоюлиански календар.[9]

Кирил е критикуван, че прави отстъпки на комунистическата власт. Той пише: „В едно семейство може да има вярващи и невярващи, но те се обичат, защото са кръвно свързани. Такова е нашето отечествено семейство. В него има и невярващи и вярващи, но всички задружно работят за благополучието на страната ни. Това се нарича творчески диалог, който твърде съществено се отличава от словесния“.[2] Според Андрей Пантев и Борислав Гаврилов патриарх Кирил „е сред хората хората, които носят главната отговорност за нейния [на БПЦ] упадък и поставянето ѝ в услуга на комунистическата власт“.[4]

Научни дейностиРедактиране

Научните интереси на патриарх Кирил обхващат областта на българската културно-национална и църковна история и предимно борбата на българския народ за независимост и национално обособяване. Издирва исторически факти и обнародва извори, извлечени от български и чужди архивохранилища. Научните му трудове, значителни по обем и съдържание, са написани на основата на огромен документален материал и са важен принос към историята на българската църковно-национална борба.[2][8]

Патриарх Кирил е доктор хонорис кауза на Софийския университет, а в 1954 година става и „доктор на богословието хонорис кауза“ на Московската духовна академия.[8]

Умира на 7 март 1971 година в град София, България. Погребан е в църквата „Света Богородица“ в Бачковския манастир.[2]

БиблиографияРедактиране

 
Бюст-паметник на патриарх Кирил в Пловдив.
  • Паисий, митрополит Пловдивски в църковно-народната борба. София, 1948.
  • Натанаил, митрополит Охридски и Пловдивски (1820 – 1906 г.). 1952.
  • Съпротивата срещу Берлинския договор – Кресненското въстание. 1955.
  • Екзарх Антим (1816 – 1888 г.). 1956.
  • Граф Игнатиев и българският църковен въпрос. 1958.
  • Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век. 1962.
  • Принос към униатството в Македония след Освободителната война (1879 – 1895 г.). 1968.
  • Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877 - 1878). Т. I. 1969.
  • Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война (1877 – 1878). Т. II. 1970.
  • 100 години от учредяването на Българската екзархия. 1971.

Външни препраткиРедактиране

ИзточнициРедактиране

  • Гугов, свещ. Георги. Социално-етическите възгледи на Патриарх Кирил. Пловдив, Збелсурд, 2003, 16 с. (Християнска социология).
  • Димов, свещ. Янко. Кирил – „патриарх български“. С., 1990, 233 с.; 2 изд. С., УИ, 2004.
  • Pantschovski, Ivan. Patriarch Kyrill. Berlin, 1971.
  • Сборник в чест на Кирил патриарх български по случай 100 години от рождението и 30 години от неговата смърт. Съст. и науч. ред. Стефан Шивачев. Пловдив, 2001, 143 с.

БележкиРедактиране

  1. а б в Цацов, Борис. Архиереите на Българската православна църква: Биографичен сборник. Princeps, 2003. ISBN 9548067757. с. 137.
  2. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т Омарчевски, Александър. Живот и дейност на Българския патриарх Кирил (по повод 40-ата годишнина от неговата блажена кончина). // Българска православна църква – Българска патриаршия, 25 февруари 2011 г.
  3. Иванов, Пламен. Патриарх Кирил между Кирил „патриарх български“ и „праведник на народите“. // Списание Свѣтъ (5). 2013.
  4. а б Пантев, Андрей, Борислав Гаврилов. 100-те най-влиятелни българи в нашата история. Репортер, 2003. с. 232.
  5. Димов, Янко. Кирил – „Патриарх Български“. Аргес, 1990. с. 42.
  6. Αγγελόπουλος, Αθανάσιος. Οι ΙΕ' Ιερομάρτυρες Τιβεριουπόλεως-Στρωμνίτσης: ιστορικά προβλήματα και λατρευτικήπραγματικότητα. // Μακεδονικά 20. 1980. σ. 463. (на гръцки)
  7. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия-патриаршия, т.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, [1932]. ISBN 954-430-345-6. с. 217.
  8. а б в г Топалилов, Иво. Патриарх Кирил – жизнен път и научно дело. // Българска православна църква – Българска патриаршия, 4 март 2011 г. Посетен на 13 април 2020 г.
  9. а б Ο Μακαριώτατος Μητροπολίτης Σόφιας και Πατριάρχης Βουλγαρίας κυρός Κύριλλος. (1901 – 1971). // Προσωπική ιστοσελίδα του Μάρκου Μάρκου. Посетен на 14 април 2020 г. (на гръцки)
Борис стобийски епископ
(12 юли 1936 – 29 май 1938)
Никодим
Максим пловдивски митрополит
(29 май 1938 – 31 декември 1968)
Варлаам
Паисий Врачански наместник-председател на Светия синод
(3 януари 1951 – 10 май 1953)
Стефан
(екзарх)
български патриарх
(10 май 1953 – 7 март 1971)
Максим