Отваря главното меню

Китайски бойни изкуства

Китайски бойни изкуства, популярно наричани кунг фу (мандарин: 功夫; пинин: gōngfu; българска транскрипция: гунфу) и още известни като ушу (опростени китайски йероглифи: 武术; традиционни китайски йероглифи: 武術; пинин: wǔshù; българска транскрипция: ушу), са съвкупност от бойни стилове, развили се през вековете в Китай.

Често са класифицирани съгласно различни признаци в семейства (家, jiā, дзя), секти (派, pài, пай) и школи (門, mén, мен). Такива признаци са например използването на животинска мимикрия или използването на тренировъчни методи вдъхновени от различни китайски философски течения, вярвания и легенди. Стилове, които се фокусират върху манипулирането на чи, принадлежат към семейството на вътрешните стилове (内家拳, nèijiāquán, нейдзяцюен), докато тези, които се концентрират върху подобряването на работата на мускулния и сърдечносъдовия апарат, принадлежат към семейството на външните стилове (外家拳, wàijiāquán, уайдзяцюен). Съгласно друга популярна класификация, стиловете се разделят по териториален признак на северни (北拳, běiquán, бейцюен) и южни (南拳, nánquán, нанцюен).

ТерминологияРедактиране

Кунг фу and ушу са заемки в Българския език, които се използват за обозначаване на Китайските бойни изкуства. В действителност двата термина имат различни значения[1]. Буквалният превод на „Китайски бойни изкуства“ на Мандарин е джунгуо ушу (Опростени китайски йероглифи: 中国武术; Традиционни китайски йероглифи: 中國武術; Пинин: zhōngguó wǔshù; Българска транскрипция: джунгуо ушу).

Терминът ушу (武術) буквално означава бойно изкуство. Формиран е от две думи: (на пинин: ), имаща значението на „боен“ или „военен“ и (на пинин: shù), която се превежда като „умение“, „дисциплина (предмет)“ или „метод“.

Ушу се използва и като официално наименование на модерен демонстративен контактен спорт, включващ като дисциплини боеве с голи ръце и с различни оръжия. Представлява адаптиран вариант на бойно изкуство, което се оценява съгласно набор от естетически критерии разработвани от 1949 г. в Китай.[2][3]

Цюен фа (拳法) е друг термин, с който се обозначават Китайските бойни изкуства. Означава „припципите на юмрука“ или „законът на юмрука“ (Цюен означава „юмрук“, а фа означава „закон“, „начин“, „учение“). Името на Японското бойно изкуство Кенпо се изписва със същите йероглифи.

Терминът „кунг фу“Редактиране

Терминът кунг фу се състои от 功, gōng, означаващо „работа“ или „постижение“, следвано от 夫, (човек) или от fu -- частица или суфикс, означаващ „интензивен“. Употребява се и в ситуации, които нямат никаква връзка с бойните изкуства и се отнася до всяко индивидуално постижение, достигнато посредством полагането на целенасочени усилия и следствие на упорит труд.[1] Едва в края на XX век терминът започва да се употребява в китайското общество във връзка с бойни изкуства.[4][5] Поради това, по-точният термин за означаване на дейности, свързани с битка, е ушу.

ИсторияРедактиране

Счита се, че Китайските бойни изкуства са възникнали следствие на нуждата от усъвършенстване на самозащитата, ловните техники и военното обучение в древен Китай. Ръкопашният бой и тренировките с различни оръжия са играли важна роля в обучението на войската.[6][7]

Подробна информация относно състоянието и развитието на Китайските бойни изкуства се появява по време на десетилетието Нандзин (1928 – 1937), когато Централният институт Гуошу, създаден от режима на Гоминдан прави усилия да състави енциклопедично изследване на школите за бойни изкуства.

От 50-те години на XX век, КНДР организира демонстрации на бойните изкуства под формата на контактния спорт ушу.

Легендарен произходРедактиране

Съгласно легендите, китайските бойни изкуства възникват по време на полу-мистичната династия Ся (夏朝) преди повече от 4 000 години.[8] Смята се, че първите бойни системи в Китай са въведени от Жълтия император Хуанди (легендарна дата на възкачване на престола 2698 г. пр.н.е.)[9] Той е представян като известен генерал, който преди да стане предводител на Китай, е създал множество обемисти трактати по медицина, астрология и бойни изкуства. Основен негов опонент е бил Чъ Йо (蚩尤), на който се приписва авторството на шуай дзяо, предшественик на модерното изкуство Китайска борба.[10]

СтиловеРедактиране

Основна статия: Стилове на китайските бойни изкуства

Външни стиловеРедактиране

Външните стилове на китайските бойни изкуства произлизат от кунг-фу стиловете на будисткия манастир Шаолин в Китай. В тях се набляга на продължителна физическа тренировка на човешкото тяло, като различните стилове го развиват по различен начин. В резултат трениращият става гъвкав и много бърз.

Вътрешни стиловеРедактиране

Основна статия: Вътрешни стилове (Ней-Дзя)

Вътрешните стилове на китайските бойни изкуства наблягат на вътрешната концентрация и развитие на вътрешната енергия чи. И трите основни стила, Багуа джан, Тай чи чуан и Син и чуан, водят началото си от даоистките манастири в Китай.

Багуа джан е младо бойно изкуство, създадено през 18 век. В Багуа се набляга на въртеливите движения и баланса на тялото. За избягване на противниковите атаки и за атакуване се разчита на бързи променливи завъртания. Основното упражнение е ходене в кръг.

Тай чи чуан е много старо бойно изкуство. В него се тренира мекотата на тялото. Трениращият го става чувствителен и мек и по този начин избягва противниковите атаки. Атаката представлява по-скоро бутане или изхвърляне, отколкото удар. Разчита се на вътрешния усет.

Син и чуан, или „боксиране с мисълта“, е третото вътрешно бойно изкуство. При него тренировката е съсредоточена в права линия. Атаката е бърза и концентрирана.

ИзточнициРедактиране

  1. а б Jamieson, John, Tao, Lin, Shuhua, Zhao. Kung Fu (I): An Elementary Chinese Text. The Chinese University Press, 2002. ISBN 978–962–201–867–9.
  2. Price, Monroe. Owning the Olympics: Narratives of the New China. Chinese University of Michigan Press, 2008. ISBN 978-0-472-07032-9. с. 309.
  3. Fu, Zhongwen. Mastering Yang Style Taijiquan.. Berkeley, California, Blue Snake Books, 1996, 2006. ISBN 1-58394-152-5 (trade paper).
  4. Lorge, Peter. Chinese Martial Arts From Antiquity to the Twenty-First Century. Cambridge, Cambridge University Press, 2011. ISBN 978-0521878814. с. 280.
  5. Victor Mair, „Kung-fu (Gongfu) Tea“, 20 юли 2011
  6. Van de Ven, Hans J.. Warfare in Chinese History. Brill Academic Publishers, Октомври 2000. ISBN 90-04-11774-1. с. 328.
  7. Graff, David Andrew и др. A Military History of China. Westview Press, Март 2002. ISBN 0-8133-3990-1. с. 15 – 16. Peers, C.J.. Soldiers of the Dragon: Chinese Armies 1500 BC–1840 AD. Osprey Publishing, 27 юни 2006. ISBN 1-84603-098-6. с. 130.
  8. Green, Thomas A.. Martial arts of the world: an encyclopedia. ABC-CLIO, 2001. ISBN 978-1-57607-150-2. с. 26 – 39.
  9. Bonnefoy, Yves. Asian Mythologies. University Of Chicago Press, 15 май 1993. ISBN 0-226-06456-5. с. 246.
  10. Zhongyi, Tong, Cartmell, Tim. The Method of Chinese Wrestling. North Atlantic Books, 2005. ISBN 978-1-55643-609-3. с. 5.
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Chinese martial arts“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.