Константин Държилов

Константин Държилов или Държилович или Държоловец, наречен Динката, е български революционер, общественик и книжовник.

Константин Държилов
български общественик
Konstantin-drzilovic.jpg
Роден
1798 г.
Починал
1890 г. (92 г.)
Семейство
Братя/сестри Киряк Държилов
Съпруга Велика Държилова
Деца Георги Динков
Славка Динкова
Константин Държилов в Общомедия

БиографияРедактиране

Роден е в 1798 година[1] в Държилово, българско село в Негушко. Учи в прочутото гръцко училище в Мелник.[2] Заедно с по-малкия си брат Киряк Държилов взима участие в Негушкото въстание от 1822 година, в което родното му село е опожарено, след което воюва срещу османците в Централна Гърция по време на Гръцката война за независимост до 1829 година.

След извоюването на независимостта на Гърция Константин се установява с брат си в Атина, а в 1850 година двамата се местят в Солун, където помага на брат си в работата на печатницата, която Киряк създава, и се занимава с търговия. Константин Държилов е един от най-усърдните борци за българска просвета и църковна независимост. Поддържа връзки с Георги Раковски и пише в неговия вестник „Дунавски лебед“. Заедно с брат си е настоятел и разпространител на „Цариградски вестник“ и „Македония“. Поддържа кореспонденция и със Стефан Веркович. В свое стихотворение от 1862 година възхвалява дейността на Иларион Макариополски заради Великденската акция от 1860 година и завършва:

Живи славна Бугария, Македония, Тракия! Живи духовенство и бугарско Патричество![3]
 
Кониковото евангелие на „богарской йезик“ с гръцки букви от печатницата на Държилови

В писмо от 18 май 1864 година Държилов пише на Веркович:

Да ме прощаваш от не знаем добро народното майцино ми азик; на щаррос, брате мое, го научи бес учител, сам сос азбукето, сос букврчето. Вас молам на бугарчки азик, македончки да ми пишиш, твойо писмо мосне добро са чити, пиши го малко по-отворено. Кажи ми, ако отберуваш и моето прощо булгарчко писмо, тогай немаме нужда от гарчкото.[4]

Константин Държилов е радетел за откриване на българско училище в Солун. Има някои сведения, свързани с тази идеята – според писмо на Димитър Миладинов от 22 декември 1859 година руската императрица чрез руския консул във Варна Александър Рачински е пратила пари на дъщерята на Държилов, Славка Динкова, за основаване на българско училище в Солун (но според некролога ѝ тя е родена в 1850 година); през февруари 1862 година Динко Държилов известява зографското монашеско братство, че е основал българска община в Солун, а няколко месеца по-късно съобщава на монасите, че в града вече има и българско училище; с тези писма той фактически иска помощта им за заплащането на учител. Идеята му е създаденото в Солун училище да се превърне „във върховно училище, нещо като пансион“, в което да се възпитават бедни деца и да се учат по съчиненията на сина му Георги Динков, които ще отпечата в руския манастир на Атон. По същото време в руското консулство в Солун е депозирана молба, подписана от председателя на българската църковна община и още 87 нейни членове, които молят за финансова подкрепа за замисленото от тях българско училище в града. Средства обаче не са получени.[5]

В периода 1863 – 1866 година семейството му е център на българските инициативи в Солун. В 1866 година в къщата им се открива българско училище, което е ръководено от дъщерята Славка Динкова и съществува до нейната смърт в 1869 година.[6]

СемействоРедактиране

Константин Държилов е женен за Велика, която според сведение на Арсени Костенцев е от Охрид; тя напълно подкрепя борбите против гърцизма и идеята за просвета на български език. Родители са на Георги Динков и Славка Динкова, видни дейци на Българското възраждане в Македония.

Държилов умира в Солун в 1890 година.[7][8][9]

РодословиеРедактиране

 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Киряк Държилов
(? — 1877)
 
Константин Държилов
(1798 — 1890)
 
Велика Държилова
(? — 1867)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Евдокия Алексиаду
 
Георги Динков
(1839 — 1876)
 
Славка Динкова
(1850 — 1869)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димитриос Динкас
(1876 — 1974)
 


Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Иван Снегаров пише („Солун в българската духовна култура“, 1937, с. 41), че според Кузман Шапкарев той е бил 90-годишен в 1888 година
  2. Васил Кънчов. „Избрани произведения“, Том I, София, 1970, стр.141.
  3. Академик Кирил Патриарх Български, Българското население в Македония в борбата за създаване на екзархията, Синодално издателство, София, 1971, стр.26-27.
  4. Документи за българското възраждане от архивата на Стефан И. Веркович 1860 - 1893. Съставили и подготвили за печат Дарина Велева и н. с. Трифон Вълов под редакцията и с предговор от чл. кор. Христо А. Христов, София, 1969, стр. 110, Документ 80.
  5. Константинова, Юра. Българите в османския Солун. София, Институт по балканистика с Център по тракология, Българска академия на науките, 2020. ISBN 978-619-7179-12-5. с. 28 и бележка 26, с. 29.
  6. Константинова, Юра. Българите в османския Солун. София, Институт по балканистика с Център по тракология, Българска академия на науките, 2020. ISBN 978-619-7179-12-5. с. 29–30.
  7. Енциклопедия. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни.... София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1988. с. 231.
  8. Парижков, Петър. Фамилията Държилович. „Възрожденски книжари“. София, Наука и изкуство, 1980, стр. 229-231
  9. Снегаров, Иван. „Солун в българската духовна култура: исторически очерк и документи“. София, Придворна печатница, 1937, с. 30-32, 40 (бел. 40)