Кремиковски манастир
Кремиковският манастир „Свети Георги Победоносец“ е български православен манастир над София, част от Софийската епархия на Българската православна църква.
| Кремиковски манастир „Свети Георги“ | |
|---|---|
 Дворът на манастира с двете църкви | |
 | |
| Вид на храма | православен манастир |
| Страна |  България |
| Населено място | Кремиковци |
| Вероизповедание | Българска православна църква - Българска патриаршия |
| Епархия | Софийска |
| Архиерейско наместничество | Софийско |
| Изграждане | XIV век |
| Статут | действащ, паметник на културата |
| Кремиковски манастир „Свети Георги“ в Общомедия | |
МестонахождениеРедактиране
Разположен е на южните склонове на Стара планина, на 4 km северно от квартал Кремиковци в София, в местността Градището, където личат останките от крепост.[1]
ИсторияРедактиране
Вероятно манастирът е построен по време на Второто българско царство, може би при управлението на цар Иван Александър, но е разрушен по време на османското завоевание. В 1493 година софийският първенец войводата Радивой го възобновява със собствени средства, в памет на двете си починали деца Теодор и Драгана. От това време датира старата църква в двора на манастира.[1] През 1503 година покривът на преддверието на манастира е разрушен от земетресение.[2] От ктиторски надпис става ясно, че старата църква е обновявана през 1611 година. По вид и архитектура тя представлява еднокорабна църква с притвор и полукръгла олтарна апсида.
Стенописите в стария католикон „Свети Георги“ се отличават с монументалност и въздейственост. Разлики в стила и похватите показват, че стенописите в преддверието и тези в самата църква са правени от различни зографи и по различно време.
Сред стенописите в преддверието от 1493 година се отличават изображенията на ктитора Радивой и семейството му в момента в който поднасят църквата в дар на софийския митрополит Калевит и патрона Свети Георги Победоносец.[1] Тези стенописи са дело на ателие, принадлежащо на Костурската художествена школа, изписало също и църквата „Света Богородица Кубелидики“ в Костур.[3]
Северната, южната и западната стена на притвора са изографисани през XVII век. Сред фреските изпъкват образите на архангел Михаил, Свети Свети Константин и Елена, светците-воини Прокопий, Теодор Стратилат и Теодор Тирон, както и моменти от живота на Богородица и на Свети Георги.
Манастирът е бил просветен и духовен център, като един от запазените там ръкописи е Кремиковското евангелие от 1497 г., писано по заръка на Калевит. Запазен е триптих с поменик от XVI век, както и дървен иконостас от XVII - XVIII век.
В 1876 година манастирът спасява и крие Ботевия четник Димитър Стефанов-Казака.
По време на съветската окупация старата църква е ползвана за конюшня на Съветската армия.
През петдесетте години на XX век в помещенията на манастира са настанени военни, които остават там в продължение на осемнадесет години.
В продължение на 30 години стенописите в старата църква на Кремиковския манастир са обект на реставрация от специалисти на Националния институт за паметници на културата. Ремонтирана и оздравена е и самата сграда.
Иконостасът на новата църква „Покров Богородичен“, построена в 1906 година при игумения Аглаида (1844, Пехчево, Македония -1915, Кремиковци)[4], е дело на дебърски майстори от рода Филипови.[5]
ГалерияРедактиране
- Снимки от Кремиковския манастир
Преддверието на старата църква (1493)
Паметна плоча до входа на старата църква
Стенописите в старата църква
Стенописи
Поклонението на влъхвите
Външни препраткиРедактиране
БележкиРедактиране
- ↑ а б в Кремиковски манастир „Св. Георги Победоносец“. // Софийска Света митрополия, 27 февруари 2015 г.
- ↑ Авдев, Стоян. Разрушителните исторически земетресения в София. София, Бесике, 2007. ISBN 978-954-916-354-4. с. 9 – 10.
- ↑ Кунева, Цвета. Костур, църква „Св. Богородица Кубелидики“ (стенописи от 1495/1496). // Пътища на балканските зографи. Посетен на 6 октомври 2020 г.
- ↑ Църковен вестник, бр. 3 от 17 януари 1915 г., с. 31.
- ↑ Василиев, Асен. Български възрожденски майстори: живописци, резбари, строители. София, Наука и изкуство, 1965. с. 250.