Кристофър Хитчънс

британско-американски журналист

Кристофър Ерик Хитчънс (на английски: Christopher Eric Hitchens), понякога изписвано Хичинс е британско-американски[3] автор, литературен критик и политически журналист[4].

Кристофър Хитчънс
Кристофър Хитчънс, 2007
Кристофър Хитчънс, 2007
Роден13 април 1949 г.
Починал15 декември 2011 г. (62 г.)
Националност Великобритания (1949 – 2011)
 САЩ (2007 – 2011)
НаградиЛитературна награда „Ланан“ за нонфикшън (1991)
National Magazine Award за журналистическа колонка (2007, 2011)
Richard Dawkins Award (2011)
LennonOno Grant For Peace (2012)
Награда „Оруел“ (2012)
PEN/Diamonstein-Spielvogel Award за изкуство на есето (2012)

СъпругаЕлени Мелегру (1981 – 1989, развод)
Карол Блу (1991 – 2011, до смъртта му)
Деца2
Подпис
Уебсайт
Кристофър Хитчънс в Общомедия

Известен е с разгорещените дебати на тема религия, обожанието на Томас Джеферсън, Томас Пейн и Джордж Оруел и критиката си на Майка Тереза, Ватикана, Бил Клинтън, Хенри Кисинджър. Конфронтиращият му стил на дебатиране го прави широко популярен и критикуван.

Кристофър е по-големият брат на писателя Питър Хитчънс.

Биография редактиране

Произход и образование редактиране

Родителите му, Ерик Ърнест и Ивон Жан (Хикмън) Хитчънс, се запознават в Шотландия по време на военните си задължения в Кралския флот през Втората световна война. Майка му е „Рен“ (член на Женската кралска военноморска служба“), а баща му е офицер на борда на крайцера „Ямайка“, който оказва помощ в потопяването на нацисткия линеен крайцер „Шарнхорст“ в битката при Нордкап. Военноморската служба на бащата изисква от семейството да се мести на няколко пъти от база в база на разни места из Великобритания и зависимите ѝ територии, включително Малта, където (в Слима) е роден брат му Питър.

Майката на Хитчънс твърди, че „ако в тази страна се появи висша класа, то Кристофър ще бъде част от нея“. Тя го изпраща в Маунт Хайс Скул в Тависток, Девън, на 8 години, после отива в независимия Лейс Скул в Кеймбридж, и накрая учи в Бейлиъл Колидж, Оксфордския университет, където негов възпитател е Стивън Люкс. Преминава курсове по философия, политика и икономика. Хитчънс е идейно „грабнат“ в юношеството си от Ричардлеуелинската творба Моята зелена долина, Мрак по пладне (Артур Кьостлер), Престъпление и наказание (Фьодор Достоевски), Ричард Тауни в критиката му Религията и възходът на капитализма, както и творбите на Джордж Оруел. През 1968 г. участва в телевизионното шоу за знание Университетското предизвикателство.

Зрели години редактиране

Работи за списания като Vanity Fair, The Atlantic, World Affairs, The Nation, Slate, Free Inquiry и други медии. Живял е във Вашингтон, САЩ. Макар да запазва британското си гражданство, през 2007 г. той става и американски гражданин.

През 2010 г. пише мемоарна книга Hitch-22, но трябва да прекъсне турнето за популяризирането на книгата след поставена диагноза рак на хранопровода.[5][6].

Идеи редактиране

 
Кристофър Хитчънс чете от книгата си Hitch-22

Хитчънс е известен с антитеистичната си позиция, вярвайки във философските принципи на Просвещението. Най-забележителната му книга на тема религия е „бог не е велик“ (2007). Подкрепата му на войната в Ирак е причина да бъде определян като неоконсерватор, въпреки левите си убеждения като студент, което определение за себе си той отхвърля: „не съм консерватор от никакъв вид“ [7]

От дълго време се асоциира със социалистическото движение и мигрира от традиционното политическо ляво пространство след „блудкавата реакция“ на левите идеолози на Запад към аферата „Салман Рушди“, последвана от прегръдката на Бил Клинтън с лявото и освен това поради антивоенното движение, което е в опозиция на интервенцията в Босна и Херцеговина. Хичънс обаче отстоява позицията си в „Нешънъл“ до атаките от 9 септември 2011 г., като според него становището на списанието е преминало към това, че „Джон Ашкрофт е по-голяма заплаха от Осама бин Ладен“. Терористичните атаки имат ефекта на „вливане на нов живот“ за него, поставяйки на преден план една „война между всичко онова, което обичам, и всичко, което мразя“, и усилва близостта му с интервенционната външна политика, която се изправя пред предизвикателството на „фашизма с ислямско лице“. Неговите многобройни редакторски гледни точки в подкрепа на войната в Ирак карат някои да му поставят етикет на „неоконсерватор“, макар че Хитчънс не се определя като „консерватор по никакъв начин“, а приятелят му Иън Макюън го описва като представител на антитоталитарното ляво пространство. В интервю от 2000 г. за Би Би Си, той казва, че „все още е марксист“.

 
Хитчънс в дискусия със Сам Харис и Даниъл Денет през 2009 г.

Бележит критик на религиозността и произлизащата от това антитеистичност, той твърди, че „човек би могъл да бъде атеист и да желае вярата в божествено тяло да бъде правилна“; за разлика от това, той казва: „антитеист – термин, който се опитвам да вкарам в обращение – е някой, който се е успокоил, че не съществува доказателство за подобно твърдение“. Според Хитчънс понятието Бог или върховно същество е тоталитарно по смисъл и унищожаващо личната свобода, и свободното изразяване и научният прогрес трябва да заместят религията като средство за преподаване на етика и дефиниране на човешката цивилизация.

Библиография редактиране

  • 1984 Cyprus. Quartet. Revised editions as Hostage to History: Cyprus from the Ottomans to Kissinger, 1989 (Farrar, Straus & Giroux) and 1997 (Verso)
  • 1987 Imperial Spoils: The Curious Case of the Elgin Marbles, Hill and Wang
  • 1988 Blaming the Victims: Spurious Scholarship and the Palestinian Question (съсъствител заедно с Едуард Саид) Verso, ISBN 0-86091-887-4 Reissued, 2001
  • 1988 Prepared for the Worst: Selected Essays and Minority Reports Hill and Wang, ISBN 0-8090-7867-8
  • 1990 The Monarchy: A Critique of Britain's Favorite Fetish, Chatto & Windus Ltd
  • 1990 Blood, Class and Nostalgia: Anglo-American Ironies, Farrar Straus & Giroux (T)(June 1990)
  • 1993 For The Sake Of Argument Verso
  • 1995 The Missionary Position: Mother Teresa in Theory and Practice, Verso
  • 1997 The Parthenon Marbles: The Case for Reunification, Verso
  • 1999 No One Left to Lie To|No One Left to Lie To: The Values of the Worst Family, original hardcover title: No One Left to Lie To: The Triangulations of William Jefferson Clinton, Verso
  • 2000 Unacknowledged Legislation: Writers in the Public Sphere, Verso
  • 2001 The Trial of Henry Kissinger. Verso.
  • 2001 Letters to a Young Contrarian, Basic Books
  • 2002 Why Orwell Matters, Basic Books, ISBN 0-465-03050-5
  • 2003 A Long Short War: The Postponed Liberation of Iraq. Plume/Penguin Group, ISBN 0-452-28498-8
  • 2004 Love, Poverty, and War: Journeys and Essays, Thunder's Mouth, Nation Books, ISBN 1-56025-580-3
  • 2005 Thomas Jefferson: Author of America, Eminent Lives/Atlas Books/HarperCollins Publishers, ISBN 0-06-059896-4
  • 2007 Thomas Paine's Rights of Man: A Biography, Atlantic Monthly Press, ISBN 0-87113-955-3
  • 2007 The Portable Atheist: Essential Readings for the Non-Believer, [Editor] Perseus Publishing. ISBN 978-0-306-81608-6
 
Корица на „бог не е велик“, 2007 г.

Източници редактиране

  1. Marr, Andrew. Christopher Hitchens on George Orwell // BBC. NetCharles.com, 24 юни 2002. Архивиран от оригинала на 2003-12-17. Посетен на 17 декември 2011.
  2. Hitchens, Christopher. Christopher Hitchens and his Critics. New York University Press, 2008. ISBN 0814716873. с. 264.
  3. Kroft, Steve. Outspoken and outrageous: Christopher Hitchens // CBS News, 6 март 2011. Посетен на 12 март 2011.
  4. Donaldson James, Susan. Christopher Hitchens, Author of 'God is Not Great,' Battles Cancer // ABC News, 2 юли 2010. Посетен на 11 март 2011.
  5. Ashley, Stephanie. Dialogue with civility: Religion and God // Архивиран от оригинала. Посетен на 23 март 2011.
  6. Peck, Adam. Christopher Hitchens Cancels Stony Brook Appearance, Cites Health // 7 март 2011. Посетен на 23 март 2011.
  7. Eaton, George. The New Statesman Interview: Christopher Hitchens www.newstatesman.com, 12 юли 2010. Посетен на 7 ноември 2010. Hitchens recalls in his memoir having been „invited by Bernard-Henri Levy to write an essay on political reconsiderations for his magazine La Regle du Jeu. I gave it the partly ironic title: 'Can One Be a Neoconservative?' Impatient with this, some copy editor put it on the cover as 'How I Became a Neoconservative.' Perhaps this was an instance of the Cartesian principle as opposed to the English empiricist one: it was decided that I evidently was what I apparently only thought.“

Външни препратки редактиране