Лайош Кошут (на унгарски: Kossuth Lajos) e унгарски национален герой, ръководител на Унгарската революция от 1848 – 1849 година.

Лайош Кошут
Kossuth Lajos
унгарски революционер

Роден
19 септември 1802
Починал
20 март 1894
Погребан Керепеши, Будапеща, Унгария

Религия лутеранство
Националност  Унгария
Професия финансов министър на Унгария (април – септември 1848)
председател на Комитета за защита на родината (от септември 1848)
управител на Унгария (14 април – 11 август 1849)
Семейство
Съпруга Терезия Меслени
Деца Лайош Тодор Кошут
Ференц Кошут
Подпис Kossuth Lajos aláírása.jpg
Лайош Кошут в Общомедия

БиографияРедактиране

До 1848 годинаРедактиране

Лайош Кошут е от протестантски род от северната унгарска област Земплен. Въпреки благородническия си произход, родителите му не са заможни и, след като завършва право в калвинистки колеж в Шарошпатак и (през 1821 година) в университета в Пеща, той работи като адвокат на местни богаташи. От 1832 година Кошут представлява един от унгарските магнати в съсловното събрание в Пожон. Тогава започва журналистическата си дейност, отразявайки подробно заседанията на депутатите, а по-късно и на окръжния съвет в Пеща, във вестник, списван на ръка. Писанията му, в които отразява с голям литературен талант призивите за реформиране на стагнираната политическа и социална система на Хабсбургите, не се харесват на властите. Понеже не се подчинява на нареждането им да спре разпространяването на вестника, през 1837 година Кошут е арестуван и по-късно е осъден на четири години затвор.[1][2]

Амнистиран през 1840, през 1841 година той става редактор на вестник „Пещи хирлап“ (на унгарски: Pesti Hirlap, т.е. „Новини от Пеща“), с който развива унгарска национална пропаганда срещу властта на Хабсбургите. Благодарение на красноречието си става много популярен сред народа, но си навлича гнева на консерваторите и на някои умерени либерали като Ищван Сечени, които сътрудничат на двора във Виена. През 1844 година Кошут напуска вестника, поради конфликт с издателя. В следващите години той се включва в инициативи за икономическо обособяване на Унгария чрез прокарване на митническа граница, бойкот на чуждестранната продукция и морски излаз през Фиуме. Тези начинания нямат успех, но политическото му влияние се засилва. През есента на 1847 година Кошут е избран за депутат в долната камара на унгарския парламент, където оглавява фракцията на радикалните националисти.[1][2]

През 1848 – 1849Редактиране

В събитията, развили се след избухването на революцията във Франция през февруари 1848 година, Кошут бързо се превръща в решаващ фактор в унгарската политика. По негова инициатива, в началото на март парламентът приема петиция до хабсбургския владетел за конституционни реформи, предполагащи управлението на Унгарското кралство да се упражнява от правителство, отговорно пред унгарски депутати. Това искане се материализира в Мартенските закони, утвърдени от император Фердинанд, и в правителството на Лайош Батяни, в което Кошут взима финансовия портфейл.[3]

Кошут е категоричен противник на всякакви компромиси с националните искания на хървати и сърби в Южна Унгария. Той е инициаторът на гласуването, с което през юли 1848 година новоизбраният парламент разпорежда на правителството да мобилизира 200-хилядна армия срещу разбунтувалите се Хърватия и Войводина. След това решение политическата криза бързо се разраства във война, в която унгарците трябва да се сражават в продължение на девет месеца срещу армиите на императора и поддържащите ги славянски и румънски поданици на Австрийската империя, а по-късно и срещу руските интервенти.[3]

През този период Кошут е под една или друга форма начело на революционното правителство. От септември 1848 година, когато хърватският бан Йосип Йелачич настъпва с армията си към Пеща, а министрите от кабинета Батяни се оттеглят един след друг, Кошут оглавява Комитет за защита на родината. Начело на комитета той организира отпора срещу императорските войски. На 14 април 1849 година, в отговор на прокламацията, с която император Франц Йосиф ликвидира унгарските свободи, Кошут насърчава парламента да обяви Хабсбург–Лотарингската династия за свалена от власт, а самия него – за управител на Унгария.[1][3]

Четири месеца по-късно революцията е потушена, за което освен намесата на Русия на страната на Хабсбургите допринася и конфликтът на Кошут с главнокомандващия унгарските войски Артур Гьоргей. Дни преди окончателния разгром, Кошут предава пълномощията си на Гьоргей. На 17 август 1849 година той преминава Дунав, укривайки се на османска територия.[1][3]

В емиграцияРедактиране

Преминал сам границата, Кошут е задържан от турските власти във Видин, където остава до началото на 1850 година.[4] След известен престой в дома на Димитраки Хаджипанев в Шумен (днес едноименна къща музей), от март до август 1851 година той е интерниран със семейството си в Кютахия.[1] Насърчено от Великобритания, османското правителство отказва да предаде Кошут на австрийците и руснаците. През септември 1851 година той е освободен и с американски боен кораб отпътува за Марсилия, а оттам за Англия. Недопуснат от президента Луи Бонапарт във Франция, той е приет с големи почести в Саутхямптън, Лондон, Бирмингам и други британски градове. Публичните му речи там са без практически ефект за унгарската кауза, но настройват британското обществено мнение срещу Русия в навечерието на Кримската война.[4]

През декември 1851 година Кошут пристига в Ню Йорк. В следващите седем месеца той посещава столицата Вашингтон, Индианаполис, Сейнт Луис и много други градове в САЩ, където изнася десетки речи и беседи за събитията в Европа. Критикуван от аболиционистите и от южняците, затова че отказва да се обяви недвусмислено както за, така и против робството, посещението му в Юга привлича слабо внимание, но отгласът на Север и най-вече в Нова Англия е голям.[5] В резолюция, съставена в началото на 1852 година от видни граждани на Спрингфийлд, сред които и Ейбрахам Линкълн, унгарският революционер е определен като „най-достоен и изтъкнат представител на каузата за гражданска и религиозна свобода на европейския континент“.[6][7] Речите на Кошут се отразяват трайно върху идеите и ораторските похвати на Линкълн[8], но през 1852 той не успява да убеди нито бъдещия президент, нито другите меродавни американски политици в необходимостта да се намесят с дипломатически и военни средства в защита на демократичните движения в Европа, а моралната подкрепа от американското общество не се материализира финансово[9].

От Съединените щати Кошут се завръща в Лондон. Там в началото на 50–те години той установява близки отношения с Джузепе Мацини и други революционери, които се опитват да използват конфликтите между Великите сили на континента за осъществяване на своите цели. По време на Кримската война (1853 – 1855) се заема да сформира унгарски легион, но инициативата пропада. Следващият опит е през 1859 година, когато Франция и Пиемонт търсят съюзници в назряващата война с Австрия. Наполеон III договаря с Кошут създаване и изпращане на унгарска войска в Далмация за действие в тила на съсредоточените в Ломбардия австрийски войски.[4] В избухналата през същата година война австрийците търпят няколко поражения. Кошут, граф Ласло Телеки и друг ветеран от революцията – Дьорд Клапка, образуват временно правителство („Унгарска национална директория“) и се заемат с организирането на освободителното въстание.[10] Планът е осуетен през юли, когато Наполеон III сключва примирие с Франц Йосиф и спира френските армии.[4] След тези събития Кошут се установява в Торино, където остава до края на живота си. Там през 1862 година той публикува проект за Дунавска конфедерация[10], обединяваща Унгария, Хърватия, Сърбия и Румъния. Преговорите със сръбските и румънските власти за реализирането му са безуспешни.[11]

 
Шествие в Будапеща при погребението на Кошут

През 1867 година е постигнат така нареченият „Компромис“ (на немски: Ausgleich; на унгарски: Kiegyezés), с който Австрийската империя е преобразувана в дуалистична монархияАвстро-Унгария. Кошут се противопоставя остро на този акт с открито писмо, настоявайки за пълна независимост на Унгария от Хабсбургите.[4] Той отказва да се завърне в родината си, въпреки че е амнистиран и че на два пъти (през 1867 и 1877) е избиран за депутат в унгарския парламент. Макар и в емиграция повече от четири десетилетия, популярността му остава много висока и след като властите му отнемат унгарското гражданство множество градове в Унгария го обявяват за свой почетен гражданин. След смъртта на Кошут на 20 март 1894 година останките му са пренесени от Торино в Будапеща. Погребението е съпроводено с масови демонстрации в знак на почит.[1]

ИзточнициРедактиране

  1. а б в г д е „Kossuth“. Във: Meyers Großes Konversations-Lexikon, Том 11. Лайпциг 1907, с. 530-531. Посетен на 22.09.2016.
  2. а б The Encyclopædia Britannica. A Dictionary of Arts, Sciences, Literature and General Information. 11th Edition. Volume XV. Cambridge, The Cambridge University Press, 1911. с. 916 – 917. Посетен на 24.09.2016.
  3. а б в г The Encyclopædia Britannica. A Dictionary of Arts, Sciences, Literature and General Information. 11th Edition. Volume XIII. Cambridge, The Cambridge University Press, 1910. с. 916 – 918. Посетен на 23.09.2016.
  4. а б в г д The Encyclopædia Britannica. 11th Edition. Том XV (1911), с. 918. Посетен на 24.09.2016.
  5. Stevenson, Louise L. Lincoln in the Atlantic World. Cambridge University Press, 2015. ISBN 9781107109643. с. 91 – 96. Посетен на 25.09.2016.
  6. Cuomo, Mario Matthew, Harold Holzer (съставители). Lincoln on Democracy. Fordham University Press, 2004, ISBN 978-0-8232-2345-9, с. 50. Посетен на 25.09.2016.
  7. Stevenson 2015, с. 93.
  8. Stevenson 2015, с. 97 – 98.
  9. Stevenson 2015, с. 92 – 94.
  10. а б Révész, László. „Kossuth, Lajos“. Във: Biographisches Lexikon zur Geschichte Südosteuropas. München 1976. Том 2, с. 495. Посетен на 25.09.2016.
  11. „Lajos Kossuth“. Encyclopædia Britannica Online. Посетен на 25.09.2016.

Външни препраткиРедактиране