Отваря главното меню

Леринската българска община е гражданско-църковно сдружение на българите екзархисти в Лерин. Нейно задължение е поддръжката на българските училища, читалище и църкви, както и заплатите на учителите в града. Действията ѝ са силно затруднени от многочисленото гъркоманско население и от факта, че Лерин е седалище на гръцката Леринска епархия.

Леринска българска община
Печат на българската община в Лерин, 1874 г.
Печат на българската община в Лерин, 1874 г.
Информация
Тип училищно-църковна организация
Основана 1870-те г., Османска империя
Закрита 1913 г., Гърция
Правно положение несъществуваща
Седалище Лерин
Официални езици български
Леринска българска община в Общомедия

ИсторияРедактиране

В 1863 година Герасим Калугера отваря първото българско училище в село Търсие. Български училища са отворени и в Зелениче, Пътеле и Горно Върбени (Екши Су).

През 1870 година осем български първенци поставят въпроса за църковно пеене на български пред гръцкия владика Прокопий, но той отказва да ги допусне в църквата. На Цветница по време на службата в Лерин свещеник Константин Гулабчев чете евангелието на български, след което избухва сбиване между българи и гъркомани и почти целия град - около 400 семейства - се обявяват за български и българите овладяват градската църква. Същата година 120 български семейства от Лерин, подкрепени и от жители на селата Горно Върбени, Пътеле, Песочница, Неволяни и други, подават заявление до Високата порта, с което се отказват от Цариградската патриаршия и преминават под лоното на Българската екзархия.[1]

 
Българското училище в Лерин
 
Плоча с дарствен надпис от Леринската българска община до екзарх Йосиф I.

При обявяването на Българската екзархия през 1872 година за схизматична владиката Прокопий Мъгленски с помощта на първенците, успява да върне почти всички жители в лоното на Патриаршията. Остават 40 български къщи, които се черкуват в къщата на българския свещеник поп Константин Гулабчев.[2] През 1874 година в Лерин е отворено българско училище, в което преподава Димитър Тъпков, и което трудно оцелява между 1875-1878 година. В края на 1874 година в училището се учат 52 момчета и 18 момичета.[3] През 1882 година е закупено място за построяване на българска църква, която е построена десет години по-късно.

 
Освещаването на българската църква в 1910 г.

След Руско-турската война (1877-1878) българската община в града е въстановена под ръководството на Константин Гулабчев. Тя обаче среща големи затруднения, тъй като местната власт не признава поп Константин за архиерейски наместник. Екзархията предприела редица постъпки пред Портата за признаването му. В края на 1881 година общината моли Екзархията да отпусне пари за построяване на училищна сграда и параклис и те са отпуснати, но при условие, че и общината ще събере доброволни дарения. През пролетта на 1883 година строежът на леринското училище и параклиса започва.[4] От 1881 до 1883 година в Леринското българско училище преподава Яким Сапунджиев, подпомогнат от 1882 година и от Христо Донев и Михаил Кушев за отделенията. Леринската община сама уславя учителите си, а Екзархията отпуска единствено обща годишна сума за издръжката им.[5]

Към 1895 година в Лерин българската църковна община поддържа училищата и катедралата „Свети Панталей“ (Пантелеймон).[6]

През учебната 1886/1887 в околията има 13 основни училища с 14 учители и с 797 ученици. Класното училище в Лерин има един учител и 16 ученика. В 1891/1892 основните училища са 17, с 22 учители и 998 ученици, а в класното училище в Лерин преподава един учител на 7 ученици. Скоро след това основните училища са 25, с 40 учители и 1776 ученици, а класните училища са две, с двама учители и 22 ученика. През 1911/1912 година в град Лерин се обучават 175 български деца, в основните училища в селата 2353 ученици с 56 учители. Класни училища в тази година има в Лерин, Пътеле, Горно Върбени и Зелениче с 121 ученици. Общо за Леринската община 2474 български ученици. Същевременно в Лерин се издържа пансион за 26 деца от селата и библиотека с 750 книги. Български училища има в селата Търсие, Суровичево, Секулево, Сребрено, Пътеле, Прекопана, Попадия, Песочница, Петърско, Неред, Люботино, Лесковец, Лаген, Кучковени, Зелениче, Живойно, Горно Върбени, Долно Котори, Горно Неволяни, Горно Котори, Горно Каленик, Горничево, Буф, Бач, Айтос, Хасаново, Арменско и Арменово.[1]

Църквите с български фермани са в Горно Върбени, Арменско, Петърско, Суровичево, Баница, Крушоради, Сетина, Пополжани, Каленик, Горно Неволяни, манастирът „Свети Лука“ край Неред, параклис в Сребрено, Бач и Крапешино. В 1912 година в Леринско българските църкви са 46, а манастирите четири - Айтоски, Крушорадски, Нередски и Арменски. През 1912 година в Лерин е посрещнат епископ Неофит, чиято обиколка по думите на Васил Трифонов се превръща във „връх на славата на българщината в нашия край“.[7]

Сред по-известните дейци на общината са Константин Гулабчев, Васил Крепиев (Кържатев), Димуш Търпенов, Мице и Атанас Зафирови, Димитър Гулабчев, Трифон Иванов и Д. Прусанков[1].

 
Телеграма от Поликарп Лерински до премиера Венизелос с молба военните да освободят сградата на бившата българска община, за да може да се използва като гимназия, 1914 г.

През 1913 година новите гръцки власти закриват Леринската българска община и конфикуват имотите ѝ.

БележкиРедактиране

  1. а б в Ив., Ил. Учебното дѣло въ гр. Леринъ и Леринско. // Илюстрация Илиндень IX (5 (85). май 1937. с. 10-11.
  2. Христов, Наум. Моята автобиография, стр. 3-4.
  3. Исторически преглед том 46, бр. 1-6, Българско историческо дружество, 1990, стр. 60.
  4. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 570-571.
  5. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877-1878. Том първи, книга първа, стр. 571.
  6. Тзавелла, Христофор, „Кръстникът на първите войводи на ВМОРО и ВМОК отец Търпо Поповски“, Македония Прес, София, 2003 г., стр. 27
  7. Трифоновъ, В. Негово Високо Преосв. Неофитъ Видински въ Леринско. // Илюстрация Илиндень XII (5 (115). май 1940. с. 2-3.