Местоимение

Местоимение
(пренасочване от Лично местоимение)

Местоимението е самостойна изменяема част на речта, която замества име (съществително, прилагателно или числително).

Някои местоимения имат форми за лице, число и падеж. Някои се менят и по род, а някои се членуват.

Видове местоимения в българския езикРедактиране

Според значението си местоименията са 9 вида.

Лични местоименияРедактиране

Назовават участниците в общуването (аз, ти, ние, вие), лицата или предметите, за които се говори (той, тя, то, те). В сравнение с останалите видове личните местоимения се характеризират с най-много граматични форми – за лице, число, падеж и род.

Във винителен и дателен падеж те имат по две форми – пълна и кратка – с еднакво значение в изречението. Пълните и кратките форми на личното местоимение, а когато пълната и кратката форми са употребени заедно, те образуват специфична за балканските езици форма, наречена „удвоено допълнение“ (пр.: „на мене ми“).

Лични местоимения[1]
Число Лице / Род Подлог (Именителен) Пряко допълнение (Винителен) Непряко допълнение (Дателен)
пълна пълна кратка пълна кратка чрез предлог
ед. ч. 1 л. аз мене/мен ме мене/мен ми на мене/мен
2 л. ти тебе/теб те тебе/теб ти на тебе/теб
3 л. м. р. той него го нему му на него
ж. р. тя нея я ней ѝ на нея
ср. р. то него го нему му на него
мн. ч. 1 л. ние/ний нас ни нам ни на нас
2 л. вие/вий вас ви вам ви на вас
3 л. те тях ги тям им на тях

Съкратените форми от мене и тебе, ние и вие са обикновени както в говоримия език, така и в художествената литература От теб съм видял само добро; За мен е удоволствие. Много често се казва Вий за къде сте? вместо Вие за къде сте?, но обикновено се пише вие. Приема се[1], че това са фонетични варианти.

Формата ази вместо аз се среща в творчеството на по-старите поети (Вазов, Ботев ...че скитник ходя зличести ази и срещам това, що душа мрази), но сега е архаизъм. Други лични местоименни форми, които произлизат от старобългарски за той, тя, то, те са он, она, оно, они; днес те се употребяват предимно в западните български говори.

Груба грешка е превръщането на безличните изрази от типа Страх ме е в лични – Аз ме е страх (вместо Мене ме е страх). Такива изрази изискват кратка местоименна форма, а кратките форми са само за пряко или непряко допълнение, следователно и пълната форма трябва да бъде за допълнение, а не за подлог: Лошо ми е На мене ми е лошо, а не Аз ми е лошо.[1]

ПритежателниРедактиране

Изразяват отношение на принадлежност. По произход те са тясно свързани с личните местоимения и освен род и число имат и категория лице. Формите на притежателните местоимения зависят от рода и числото както на притежавания предмет, така и на притежателя, когато той е в 3 л. ед. ч., напр. братът на Иван – неговият брат, сестрата на Иван – неговата сестра; братът на Иванка – нейният брат, сестрата на Иванка – нейната сестра. Това са: мой, моя, мое, мои (ми); твой, твоя, твое, твои (ти), негов, негова, негово, негови (му); неин, нейна, нейно, нейни (ѝ); наш, наша, наше, наши (ни); ваш, ваша, ваше, ваши (ви); техен, тяхна, тяхно, техни (им).

Кратките форми на личните местоимения в дателен падеж и кратките форми на притежателните местоимения се различават само по синтактичната си роля:

  • кратките форми на лични местоимения в дателен падеж са непреки допълнения, а
  • кратките форми на притежателните местоимения – определения.
Притежателни местоимения
Число Лице/Род м. р. ж. р. ср. р. мн. ч. кратка форма
неопр. определено неопр. определено неопр. определено неопр. определено
ед. ч. 1 л. мой моя/моят моя моята мое моето мои моите ми
2 л. твой твоя/твоят твоя твоята твое твоето твои твоите ти
3 л. м. р. негов неговия/неговият негова неговата негово неговото негови неговите му
ж. р. неин нейния/нейният нейна нейната нейно нейното нейни нейните ѝ
ср. р. негов неговия/неговият негова неговата негово неговото негови неговите му
мн. ч. 1 л. наш нашия/нашият наша нашата наше нашето наши нашите ни
2 л. ваш вашия/вашият ваша вашата ваше вашето ваши вашите ви
3 л. техен техния/техният тяхна тяхната тяхно тяхното техни техните им

Сравнително често при изговор на членуваните форми окончанията пред члена се изпускат – мойта, мойто, мойте; твойта, твойто, твойте; нашта, нашто, наште; вашта, вашто, ваште. Тези форми са характерни за небрежната разговорна реч и трябва да се избягват. Допускат се понякога в поезията по метрични съображения, тъй като съдържат една сричка по-малко.[1]

ВъзвратниРедактиране

Възвратните местоимения са два типа – възвратни лични местоимения и възвратни притежателни местоимения.

Когато глаголното действие, произлизащо от глаголното лице, т.е. от подлога, не пада върху друго лице или предмет, а се „възвръща“ върху глаголното лице, тогава вместо лични местоимения за съответното граматическо лице за допълнение използваме възвратно лично местоимение. Иначе казано, възвратните лични местоимения са думи, които заместват лични местоимения в косвени падежи. Нямат род, притежават само категория падеж без форма за именителен падеж, и имат, както и всички лични местоимения, две кратки форми – за пряко допълнение се и за непряко допълнение си.

Възвратните притежателни местоимения са думи, които заместват обикновените притежателни местоимения, когато притежателят е подлог в изречението. Имат, както останалите притежателни местоимения, категории род, число и положение; имат пълни и кратки форми, като кратката форма е неизменяема, тя е преосмислена форма на възвратното лично местоимение.

Възвратни лични местоимения
Винителен Дателен
пълна форма кратка форма пълна форма кратка форма
себе си се на\за себе си си
Възвратни притежателни местоимения
Пълна форма Кратка форма
м. р. ж. р. ср. р. мн. ч.
неопр. опр. неопр. опр. неопр. опр. неопр. опр.
свой своя/своят своя своята свое своето свои своите си

Много груба грешка е да се напише нечленуваната форма за множествено число свои с й. Трябва ясно да се разграничава ед.ч. свой от мн.ч. свои.

ПоказателниРедактиране

Местоимения-прилагателни, т.е. „посочват“ (без да назовават) някакъв признак – качество или свойство на предмет или лице (скъпа рокля – такава рокля), количествен признак (десет книги – толкова книги) или признак, зависим от речевата ситуация – дали предметът е по-близо или по-далече от говорещия (тази книга – онази книга), както и по отношение на момента на говоренето (този момент – онзи момент). Формите им са получени от два изходни корена, съдържащи -т- за близост или -н- за отдалеченост.[1]

Принадлежат към родовите местоимения, имат род и число, но не се членуват; изключение е неизменяемото местоимение толкова.[2]

Показателни местоимения[2]
Род/

Число

Лично Качествено Количествено
за близост за отдалеченост полож. признак отриц. признак
м. р. този (тоз)/тоя онзи/оня такъв/толкав (толчав) онакъ̀в/ѝнакъв то̀лкова (то̀лкоз)
ж. р. тази (таз)/тая онази (оназ)/оная такава/толкава (толчава) онакава/инаква
ср. р. това/туй онова/онуй такова/толкаво (толчаво) онакова/инакво
мн. ч. тези (тез)/тия онези (онез)/ония такива/толкави (толчави) онакива/инакви

Формите този и тоя, тази и тая, тези и тия са напълно равностойни. Могат да се използват за разнообразяване на речта или благозвучност, напр. вместо тази зима може да се каже тая зима, вместо тая ябълка – тази ябълка.

Формите с частица -з- (съкратен вариант на формите с частица -зи-) са характерни за разговорната реч и се избягват при писане, но се срещат в поезията поради ритмични съображения („Остави таз песен любовна...“ Христо Ботев).

Формите за ср. р. туй и онуй са подчертано разговорни и не се препоръчват в съвременната книжовната реч, но се срещат в литературата и поезията („Не се гаси туй, що не гасне!“ Иван Вазов), както и толкав, толкава; толчав, толчава са по-скоро диалектни варианти на толкав.[1]

ВъпросителниРедактиране

При общуване чрез речта често се налага да питаме за неизвестни на нас лица, предмети, признаци. Тогава си служим с въпросителни местоимения – кой, коя, кое, кои, какъв, каква, какво, какви, чий, чия, чие, чии, колко, колцина, що.

Въпросителни местоимения
Род/

Число

Лично Качествено Количествено
Именителен Винителен Дателен Родителен
м. р. кой кого̀ кому̀ / на кого̀ чий какъ̀в ко̀лко, колцѝна
ж. р. коя̀ кого̀ кому̀ / на кого̀ чия̀ каква̀
ср. р. коѐ кого̀ кому̀ / на кого̀ чиѐ какво̀
мн. ч. коѝ кого̀ кому̀ / на кого̀ чиѝ каквѝ

ОтносителниРедактиране

Образуват се, като към въпросителните местоимения се прибавя словообразуващата морфема частица -то. Единствено местоимението що се използва като относително без помощта на частицата -то. Що се използва като относително местоимение вместо който, която, което, които (вестникът, що си купих/вестникът, който си купих), но изреченията с него са присъщи на художествения стил на по-стари автори, напр. Петко Славейков.[1]

Относителни местоимения
Род/

Число

Лично Качествено Количествено
Именителен Винителен Дателен Родителен
м. р. ко̀йто кого̀то кому̀то / на кого̀то чѝйто какъ̀вто ко̀лкото
ж. р. коя̀то коя̀то кому̀то / на коя̀то чия̀то каква̀то
ср. р. коѐто коѐто кому̀то / на коѐто чиѐто какво̀то
мн. ч. коѝто коѝто кому̀то / на коѝто чиѝто каквѝто

НеопределителниРедактиране

Когато искаме да изразим неопределени лица, предмети, признаци (качествени и количествени), ние си служим с неопределителните местоимения. Те се получават от въпросителните посредством предпоставената морфема ня-: някой, някоя, някого, нечии, нечия, нечие и т.н. Има и друг тип неопределителни местоимения, образувани също от въпросителни местоимения, но с помощта на други морфеми. Като се постави пред въпр. местоимение словообразувателната частица ѐди-, получават се неопределителните местоимения еди-кой, еди-коя, еди-кое, еди-кои, еди-какъв, еди-каква, еди-какво, еди-какви, еди-колко, еди-що. Така е и с частицата -го̀де: кой-годе, какъв-годе, що-годе, колко-годе. Получават се неопределителни местоимения и като се прибави да е: кой да е, какъв да е, колко да е.

Неопределителни местоимения
Род/

Число

Лични Качествени Количествени
Именителен Притежателен
м. р. някой нечий някакъв няколко
ж. р. някоя нечия някаква
ср. р. някое/нещо нечие някакво
мн. ч. някои нечии някакви

ОтрицателниРедактиране

Получават се от въпросителните местоимения с помощта на предпоставената частица ни-, например кой – никой, какъв – никакъв, чий – ничий и т.н. Чрез тях се отрича наличието на лица, предмети, признаци, брой. Притежават повечето разновидности и всички морфологични особености на въпросителните местоимения.

Отрицателни местоимения [2]
Род/

Число

Лични Качествени Количествени
Именителен Винителен Дателен Притежателен
м. р. никой/ нищо никого никому /
на никого
ничий никакъв николко
ж. р. никоя ничия никаква
ср. р. никое ничие никакво
мн. ч. никои ничии никакви

В българския език, както и при други славянски езици, съществува задължително двойно отрицание, при което отрицателните местоимения се свързват с отрицателна глаголна форма – например Никой не знае (не може да се каже Никой знае) или Никаква светлина не се виждаше. Отрицателните притежателни местоимения обаче (ничий, ничия) могат да се използват и в отрицателни, и в положителни изречения, но смисълът е различен – Тази земя не е ничия и Тази земя е ничия.

Отрицателните местоимения за лица в мъжки род имат и стари падежни форми: Никой никому не се доверява. (вм. Никой на никого не се доверява).[1]

ОбобщителниРедактиране

Образуват се от частицата вся-, която се редува с все-; за лица и предмети – всякой, всякоя, всякое, всякои, всяка, всяко, всеки; за предмети и животни – всичко; за признаци – всякакъв, всякаква, всякакво, всякакви; за количество – всичкият, всичката, всичкото, всичките, всички.

Обобщителни местоимения
Вид м. р. ж. р. ср. р. мн. ч.
За лица и предмети всѐки/вся̀кой всяка/всякоя всяко/всякое всички/всякои
За признаци вся̀какъв всякаква всякакво всякакви
За притежание и количество всѝчкия(т) всичката всичкото всички(те)

ИзточнициРедактиране

  1. а б в г д е ж з Пашов, Петър. Българска граматика. Пловдив, ИК Хермес, 2015. ISBN 954-459-653-4.
  2. а б в Бояджиев, Т., Ив. Куцаров, Й. Пенчев. Съвременен български език. Учебник за студенти от филологическите факултети и педагогическите институти. С., ИК Петър Берон, 1999. ISBN 954-321-070-5. ISBN 954-402-036-5

Външни препраткиРедактиране