Любетино

селище в Гърция

Любѐтино или Любѐтина[1] (на гръцки: Πεδινό, Педин̀о, катаревуса: Πεδινόν, Педин̀он, до 1926 година Λιουμπέτινο, Любетино, катаревуса Λιουμπέτινον, Любетинон[2]) е село в Гърция, в дем Суровичево, област Западна Македония.

Любетино
Πεδινό
— село —
СтранаFlag of Greece.svg Гърция
ОбластЗападна Македония
ДемСуровичево
Географска областСаръгьол
Надм. височина594 m
Население387 души (2011 г.)

ГеографияРедактиране

Селото е разположено в северната част на котловината Саръгьол на 43 километра южно от град Лерин (Флорина) и на 3 километра източно от Айтос на главния път от Суровичево (Аминдео) за Костур (Кастория).

ИсторияРедактиране

В Османската империяРедактиране

В 1848 година руският славист Виктор Григорович описва в „Очерк путешествия по Европейской Турции“ Любетино като българско село.[3] В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Лубетине (Lubétiné) е посочено като село в Леринска каза с 27 домакинства с 80 жители цигани.[4]

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Любетино има 325 жители българи и 30 жители цигани.[5] В българското училище в Любетино в 1897 - 1898 година преподава революционерът Атанас Шишков от Пътеле.[6]

Разказ на Бай Кире от Любетино за Любетинското клане

Беше 4 септем. Още въ тъмни зори войски заобиколиха селото ни, други влѣзнаха вѫтрѣ. Никой селянинъ не бѣше още излѣзълъ по работа. Сули, Демиръ и Алисъ, башибозуци изъ ближнитѣ села Зелениче, Горско и Спанци, доведоха[1] войскитѣ и посочваха кѫщитѣ, въ които имаше мѫже. Събраха ни всички мѫже надъ селото. Войска ни заобиколи. Така ни държаха около половина часъ... Двама наши селяни бѣха мушнати съ щикове и останаха мъртви на гумното... Демиръ и Али от Неволяни подпалиха съ рѫженица нѣкои селски кѫщи. А женитѣ и дѣцата бѣха събрани и затворени въ оградата на Адинъ бей. Слѣдъ това войски и башибозукъ се втурнаха да грабятъ и горятъ селото. Солдатитѣ, които бѣха около насъ, получиха заповѣдъ да ни заведатъ въ Невѣска прѣзъ турското село Горско. У насъ не остана нито искра надежда за спасение. Какъ изминахме пѫтя до Горско, не зная, нъ когато стигнахме тукъ, всички 45 души селяни ни прѣдставиха на Решидъ-бея, башибозукъ. Той почна да избира измежду насъ най-здравитѣ и най-прѣдставителнитѣ. Ние разбрахме пѫкленото му намерение. Избранитѣ 11 души яко свързаха. Насъ прѣдадоха на едно отдѣление войски да ни кара по напрѣдъ, а вързанитѣ вървѣха малко по надирѣ отъ насъ. Пѫтьтъ за Нѣвеска е съвсѣмъ стръменъ. Ние гледахме нашитѣ другари, какъ мѫчно вървѣха. Нъ кога тѣ стигнаха надъ Додова чешма, ние чухме пушеченъ залпъ. Всички се прѣкръстихме, а солдатитѣ зеха да ни блъскатъ съ прикладитѣ, за да вървимъ по скоро...[7] Най-сетнѣ черквата и училището ни изгориха, отъ 55 български кѫщи, здрави останаха само 12, а ние се разпръснахме да живѣемъ по другитѣ села.[8]

По време на Илинденското въстание 15 души от селото участват в четите на ВМОРО, от тях е убит само един. На 4 август турски аскер убива 11 мирни селяни: Зафир Ташев, Дине Колев, Дине Пейов, Симо Типев, Ламбо Кръстев, Геле Цилев, Ноле Ванев, Коле Стойчев, Циле Георгиев, Ване Георгиев и Ице Митрев. Опожарени са 44 от всичките 53 къщи, а също и църквата „Свети Георги“.[9]

През ноември 1903 година българският владика Григорий Пелагонийски и леринският архиерейски наместник отец Никодим раздават в Горно Върбени помощи за пострадалите любетинци, настанени в Горно Върбени и в Айтос.[1]

По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в селото има 240 българи екзархисти и 60 цигани християни и функционира българско училище.[10]

В 1905 година селото пострадва от андартски нападения.[11]

В 1908 година е обновена църквата „Свети Георги“, която два пъти преди това е изгаряна от турците. Църквата официално е осветена едва на 20 ноември 2004 г. от митрополит Серафим Костурски.[12]

При избухването на Балканската война в 1912 година 2 души от Любетино са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[13]

В ГърцияРедактиране

През войната селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Любетино (Љубетино) има 20 къщи славяни християни.[14] В 1926 година е прекръстено на Пединон, в превод полско.[15]

В 1928 година на площада на селото е започната втората църква „Свети Димитър“, която обаче е завършена едва в 1962 година. Дело е на майстори от Канцико – братята Андонис и Йоргос Сютис и Ламброс и Томас Симос.[12]

До 2011 година селото е част от дем Айтос на ном Лерин.

ПреброяванияРедактиране

  • 1913 – 227 жители
  • 1920 – 252 жители
  • 1928 – 308 жители
  • 1940 – 367 жители
  • 1951 – 264 жители
  • 1961 – 338 жители
  • 1971 – 354 жители
  • 2001 – 462 жители
  • 2011 – 387 жители

Свещеници в ЛюбетиноРедактиране

Име Име Години От
1. Христо Попхристов Χρήστος Παπαχρήστου 1850 – 1890 Любетино
2. Иван Попянакиев Ιωάννης Παπαγιαννάκης 1890 – 1903 Любетино
3. Василиос Βασίλειος 1903 – 1925 Лехово
4. Алексиос Икономидис Αλέξιος Οικονομίδης 1925 – 1927 Айтос
5. Илияс Папаилияс Ηλίας Παπαηλίας 1927 – 1940 Айтос
6. Георгиос Папандулас Γεώργιος Παπαντούλας 1940 – 1947 Клисура
7. Константинос Икономидис Κωνσταντίνος Οικονομίδης 1947 – 1970 Айтос
8. Ангелос Хадзопулос Άγγελος Χατζόπουλος 1967 – 1971 Ламия
9. Евангелос Евангелу Ευάγγελος Ευαγγέλου 1971 – 1988 Сребрено
10. Георгиос Олидис Γεώργιος Ολίδης 1988- 1989 Айтос
11. Константинос Йоану Κωνσταντίνος Ιωάννου 1989 – 2009 Любетино
12. Кирякос Йоану Κυριακός Ιωάννου 2010 – Любетино[12]

ЛичностиРедактиране

 
Васил Липитков
Родени в Любетино
  •   Алексо Лепишков (? – 1905), терорист и селски войвода на ВМОРО
  •   Васил Липитков (1862 – 1928), български революционер, войвода на ВМОРО
  •   Доне Липитков (1875 – 1905), български революционер, войвода на ВМОРО
  •   Илия Циганчето, македоно-одрински опълченец, четата на Пандо Шишков[16]

БележкиРедактиране

  1. а б в Нединъ. Спомени отъ една обиколка прѣзъ 1903 година. Скопие, Хафъзъ паша, 1910. с. 20.
  2. Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας. // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
  3. Григорович, В. Очеркъ путешествія по Европейской Турціи, Москва, 1877, стр.93.
  4. Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 84-85.
  5. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 251.
  6. Марков, Георги Христов. Хрупищко. Хасково, Държавен архив - Хасково, Интерфейс, 2002. ISBN 954-90993-1-8. с. 134.
  7. Нединъ. Спомени отъ една обиколка прѣзъ 1903 година. Скопие, Хафъзъ паша, 1910. с. 21.
  8. Нединъ. Спомени отъ една обиколка прѣзъ 1903 година. Скопие, Хафъзъ паша, 1910. с. 22.
  9. Темчевъ, Н. Жертвите при потушаванѣ на Илинденското възстание. // Илюстрация Илиндень 5 (135). Илинденска организация, май 1942. с. 12.
  10. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 176-177. (на френски)
  11. Даскалов, Георги. Българите в Егейска Македония, МНИ, София, 1996, стр. 64.
  12. а б в ΟΙ ΕΚΚΛΗΣΙΕΣ ΤΟΥ ΧΩΡΙΟΥ ΜΑΣ. // Πεδινό Φλώρινας, 23 ноември 2011. Посетен на 2014-07-21.
  13. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 861.
  14. Милојевић, Боривоје Ж. Јужна Македонија. // Насеља српских земаља X. 1921. с. 22. (на сръбски)
  15. Δημήτρης Λιθοξόου. Μετονομασίες των οικισμών της Μακεδονίας 1919 - 1971, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054156/www.freewebs.com/onoma/met.htm, посетен на 2012-06-30 
  16. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 791.