Древни македонци
Тази статия е за жителите на Македония в Античността. За съвременните жители на региона Македония вижте Македонци. За съвременните жители на Северна Македония вижте Македонци (нация).
Македоните,[1][2][3] известни също като антични[4] или древни македонци[5] (на гръцки: Μακεδόνες, Македонес), са населението на изчезналата антична държава Древна Македония, възникнала на Балканите и установила господство над Древна Гърция, Древна Тракия, Древен Египет, Персийската империя, Бактрия и др. в ІV в. пр. Хр.
Възникване на името редактиране
Ядрото на древномакедонската държава се оформя в земите на днешно Костурско, Гревенско, Кожанско и Серфидженско, сиреч по горната част на Бистричката долина. От тези места, македоните започват постепенно и трайно разширяване на племенния си съюз, най-вече в източна посока. По времето на класическа Гърция, те вече са заели здраво низината на Долен Вардар и Долна Бистрица, там се намират и техните основни твърдини и градища (Вергина, Пела, Берея, Миеза и други.) Мнозинството от тези наименования имат бригийски и тракийски произход. Според някои историци това е народ, образуван при налагане на името на Македонското царство над преобладаващата бригийско – тракийска маса, смесена с илири, пеони, дорийци и еолийци (последните две народности са едни от съставните части на елините, а пеоните имат тракийски произход), или дори още едно от тракийските племена.[6] Съвременните им древни гърци не са приемали македоните за „елини“ и техните царе и както посочва Демостен, те са смятани за варвари. Аристокрацията, при политическите си амбиции да завладее Елада, изтъква близост до гърците, като подобно на одриската аристокрация в Тракия, ползва старогръцки за официален език, но населението не говори този език. Плутарх и Квинт Курций Руф свидетелстват, че царете в Македония са говорели с народа и войската си на език, различен от гръцкия. Явно поради близостта си с древна Гърция и нейните колонии, аристокрацията още от дълбока древност е подложена на силна елинска културна експанзия. Вероятно и наличието на дорийски и еолийски елементи сред населението на държавата допринася за относително бързото потопяване на местната върхушка в елинската култура. Така е възможно да се е създал някакъв смесен говор. Все пак този диалект ще да е бил доста по-различен от останалите гръцки говори, щом е бил неразбираем и чужд за елините и те са приемали войските на македонския цар Филип ІІ като чужди завоеватели, както посочват споменатите автори.
Историческо развитие редактиране
За пръв владетел на областта се счита Пердика I, утвърдил Македонско царство в 640 г. пр. Хр. според сведенията на гръцките хронисти. Забележителният възход на царството започва при Филип II, който успява с девиза за обща борба срещу персите да наложи своята хегемония над почти цяла Гърция, Пеония и голяма част от крайбрежна Тракия, като създава изключително силна армия, станала основа за бъдещите завоевания на сина му Александър. Александър III Велики не губи нито една битка и по време на походите си е обожествен и провъзгласен за фараон на Египет и цар на Персия. Именно той успява да превземе почти целия познат тогава свят, като освен хегемонията, която установява над Елада и Тракия, империята му се простира на три континента – от гръцките колонии в Италия до Египет и Индия. Не само писмеността, но и културата на тази империя са изцяло доминирани от древногръцкия модел с някои азиатски и египетски особености. Най-значими нейни центрове са Александрия в Египет, Пергам и Антиохия в Мала Азия и Бактрия в Средна Азия. Това е новата култура на елинизма, разцъфтяла въз основа на синтеза на богатата гръцка култура с местните традиции.
Отмиране на македоните редактиране
След смъртта на Александър множество от жителите на Македония се преселвали на изток, където често намирали по-благоприятни условия за живот. Така Македония не била само обезкървена от продължителната война, но и обезлюдена. Наследниците на Александър, за да избегнат разорението на страната си, почнали да заселват външо население в Стара Македония: гърци, илири, пеони, келти, малоазийски племена и най-вече траки. Така, през късната елинистическа епоха от предишното македонско население остава само това в по-важните и стари градища и крепости. Някои римски писатели твърдят, че по тяхно време, когато Рим завзел Македония в средата на ІІ в. пр. Хр., само благородничеството имало до известна степен македонско самосъзнание, докато войниците и останалото население, принадлежали към други етноси. Така с изчезването на древната македонска държава, само около 200 години след като се утвърждават на Балканите, бързо изчезват и македоните, за разлика от елините, траките и илирийските племена, които видно не се нуждаят от определена държавна подкрепа за съществуването си, което потвърждава схващането за чисто етатисткият характер на конгломерата, визиран под понятието древномакедонска народност.
Външни препратки редактиране
- Македония и македоните през античността, Калин Порожанов Архив на оригинала от 2007-09-27 в Wayback Machine.
- Веселин Бешевлиев, Народността на старите македонци
- Антични автори за народността и езика на македоните в Г. Ценов, Старите македонци не са били гърци, защото старите гърци не са ги считали за такива Архив на оригинала от 2009-08-03 в Wayback Machine..
Бележки редактиране
- ↑ Thracia, Volume 10, Institut po trakologia (Bŭlgarska akademia na naukite), Congrès international de thracologie, Sofia, 1993, str. 116.
- ↑ Научноизследователско електронно списание „Известия по история“ бр. 3, 2005 г. Македония и македоните през античността (културно-исторически бележки) Калин Порожанов.
- ↑ Цанко Серафимов, Енциклопедичен речник за Македония и македонските работи, Орбел, 2004, стр. 175.
- ↑ Studia Protobulgarica et mediaevalia Europensia, Veselin Beševliev, Vasil Gjuzelev, Kazimir Popokonstantinov, TANGRA TanNakRa IK, 2003, str. 65.
- ↑ Древните цивилизации в българските земи, Васил Николов, Красимир Ников, Археологически институт и музей (Българска академия на науките) 2007 г. стр. 85.
- ↑ Доц. д-р Георге Искру, „Нашите истински предци: гетите-даките-траките-илирите“:Нацията майка на огнището на „Стара Европа“, Букурещ, 2010,стр. 143 – 147