Марко Никифоров
Марко Никифоров Попконстантинов (понякога Марко Никофоров Никофоров) е български офицер, генерал-майор.
| Марко Никифоров | |
| български генерал | |
| Битки/войни | Балканска война Междусъюзническа война Първа световна война |
|---|---|
| Образование | Национален военен университет |
| Дата и място на раждане | 25 декември 1872 г.
|
| Дата и място на смърт | 9 февруари 1939 г.
|
Биография редактиране
Марко Никифоров е роден е на 25 декември 1872 г. в Елена в семейството на Никифор Попконстантинов-Мудрон. Брат е на майор Константин Никифоров. През 1892 г. завършва Военното училище в София[1]. Служи в четвърти артилерийски полк. От 1898 г. е в Софийския крепостен батальон. Между 1898 и 1902 г. учи в Михайловската военна артилерийска академия в Руската империя. В отделни периоди е помощник-началник на Софийския артилерийски арсенал и в Артилерийската инспекция[1]. До 1912 г. преподава балистика във Военното училище. През 1912 е командир на батарея, а през 1913 г. на артилерийско отделение. Между декември 1912 и януари 1913 г. е част от българската делегация на Лондонската мирна конференция. На 13 юли 1913 г. е тежко ранен в гръбначния стълб. Впоследствие се възстановява, но до края на живота провлачва единия си крак. До 1918 г. е пълномощник на Министерството на войната пред съюзническото представителство в Берлин.[1] Като човек с благ харектер, социални умения и хумор, той успява си създаде широки връзки сред военните и гражданските лица в немската столица, където в края на войната наема Коста Скутунов за негов адютант. Именно Марко Никофоров успява да издейства влакове за връщането на военния персонал командирован в Германия за България.[2]
През 1920 г. излиза в запас.[1] Почетен председател на Българския съюз на военноинвалидите и пострадалите от войните и постоянен представител в Международната конференция на съюзите на военноинвалидите и ветераните.
Генерал-майор Марко Никифоров умира на 9 февруари 1939 г. в София.[3]
Марко Никифоров никога не се жени и няма деца.
Награди редактиране
- Орден „За храброст“ 4-та степен
- Орден „Св. Александър“ 3-та степен с мечове и 4-та степен с мечове и розетка
- Френски орден на „Почетния легион“ с розетка
- Руски орден „Св. Ана“
- Югославски орден „Югославска корона“ 3-та степен
Военни звания редактиране
- Подпоручик (2 август 1892)
- Поручик (2 август 1895)
- Капитан (18 май 1901)
- Майор (30 декември 1908)
- Подполковник (14 юли 1913)
- Полковник (5 декември 1916)
- о. з. Генерал-майор (2 февруари 1921)
Източници редактиране
- Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г. Т. 3 и 4. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 327.
Бележки редактиране
- ↑ а б в г Руменин, с. 327
- ↑ Скутунов, Коста. Бурни времена. София, Българска История, 2020. ISBN 978-619-7496-63-5. с. 60 – 61.
- ↑ Биография на Марко Никифоров