Метафизика на нравите

Метафизиката на нравите (на немски: Die Metaphysik der Sitten) е труд на Имануел Кант от 1797 г., разглеждащ политическа и морална философия. По-рано и сбито своите възгледи Кант е изложил в Основи на метафизиката на нравите (1785).

Метафизиката на нравите
Die Metaphysik der Sitten
Kantmetafisicadeicostumi.jpg
Германското издание
Автор Имануел Кант
Първо издание 1797 г.
Флаг на Германия Германия
Жанр етика

Издателство в БГ Фараго (2009 – 2010)
2 тома
Преводач Божидар Гумнеров

РезюмеРедактиране

Работата е разделена на две основни части, озаглавени в немския текст с „Rechtslehre“ и „ Tugendlehre“, които се превеждат буквално като Учение за правото[1] и Учение за добродетелта. [2] Английската преводачка на книгата, Мери Дж. Грегор (1991) обяснява тези немски термини като, съответно, Доктрината на правото, която се занимава с правата, които хората имат или могат да придобият, и доктрината за добродетелта, която се занимава с добродетелите, които трябва да придобие. Rechtslehre също се предава и като наука за правото (Hastie) или метафизичните елементи на справедливостта (Ladd). Тя се основава на републиканизма с неговото тълкуване на произхода на политическата общност като гражданско общество и установяване на позитивно право. Публикувано отделно през 1797 г., Учението за правото е един от последните примери за класически републиканизъм в политическата философия. [3] То съдържа най-зрелите изявления на Кант за мирния проект [4] и правна система за гарантиране на индивидуалните права.

Доктрината за добродетелта развива етичната теория на Кант, която е изложена по-рано в Основи на метафизиката на нравите (1785). Кант особено подчертава отношението към човечеството като самоцел; всъщност повторението на Кант на втората формулировка на категоричния императив (ср. Основи на метафизиката на нравите) дава възможност да се изведат задълженията. Двуделната трактовка в книгата на Кант разглежда аналитично дълга или задължението, като отличава според предмета:

  • дълг към другия (или обществото),
  • дълг към себе си;

и според формата:

  • перфектни задължения;
  • несъвършени задължения.

Кант смята, че несъвършените задължения са „широки“ и дават латитудо, т.е. възможност да се избират максими.[2] За разлика от тях, перфектните задължения не позволяват латитудо и определят точно максимите на действията.

ВлияниеРедактиране

В англоговорещия свят „Метафизиката на нравите“ не е толкова добре позната като по-ранните творби на Кант, „Основи на метафизиката на нравите“ и „Критика на практическия разум“, но в края на 20-ти преживява ренесанс чрез преводите и трудовете на Мари Грегор.[5]

В БългарияРедактиране

Книгата „Die Metaphysik der Sitten“ на Кант е издадена в България като „Метафизика на нравите“ в 2 части[1][2]:

  1. Част 1: Метафизични основни начала на учението за правото, изд. „Фараго“ София (2009), прев. Божидар Гумнеров
  2. Част 2: Метафизически основни начала на Учението за добродетелта, изд. „Фараго“ София (2010), прев. Божидар Гумнеров

ИзточнициРедактиране

  1. а б Кант И., Метафизика на нравите (ч.1): Метафизични основни начала на учението за правото, София: изд. „Фараго“ (2009)
  2. а б в Кант И., Метафизика на нравите (ч.2): Метафизични основни начала на учението за правото, София: изд. „Фараго“ (2010)
  3. Manfred Riedel, Between Tradition and Revolution: The Hegelian Transformation of Political Philosophy, Cambridge 1984.
  4. вж. (1795) Кант, И., Към вечния мир, С., 1977
  5. вж. Gregor, Mary J. (1963). Laws of Freedom: A Study of Kant's Method of Applying the Categorical Imperative in the Metaphysik der Sitten, Blackwell, (206 pages).

Външни препраткиРедактиране

    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „The Metaphysics of Morals“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.