Мечо грозде

вид растение

Мечото грозде (Arctostaphylos uva-ursi) е вид растение от род Arctostaphylos (на гръцки: άρκτος - „мечка“; σταφύλι - „грозде“).

Мечо грозде
Arctostaphylos uva-ursi 25924.JPG
Класификация
царство:Растения (Plantae)
отдел:Васкуларни растения (Tracheophyta)
(без ранг):Покритосеменни (angiosperms)
(без ранг):Еудикоти (eudicots)
(без ранг):Астериди (asterids)
разред:Пиреноцветни (Ericales)
семейство:Пиренови (Ericaceae)
род:Arctostaphylos
вид:Мечо грозде (A. uva-ursi)
Научно наименование
Spreng., 1825 г.
Синоними
Мечо грозде в Общомедия
[ редактиране ]
Arctostaphylos uva-ursi

ОписаниеРедактиране

Представлява вечнозелен храст с пълзящи клонки дълги 20-50 cm, с малки яйцевидни кожести листа, дълги 1-7 cm, със спирално жилкуване. Листата са разположени на къси дръжки спирално по вейките. На цвят отгоре са по-тъмни, а отдолу по-светло зелени, на вкус – стипчиви до слабо горчиви.

Листата на мечото грозде съдържат фенолните глюкозиди арбутин и метиларбутин, дъбилни вещества, урзолова киселина, флавоноиди.

Цветовете са с форма на камбанка, бели или бледо розови, на гроздове от 2-20 цвята, цъфтят през май-юни. Дават малки сферични червени плодчета, с по шест семена. Узряват през късното лято или есента.

РазпространениеРедактиране

Среща се в почти цяла Европа и Северна Америка, без южните части. Вирее по сухи, каменливи места, както и в иглолистни гори. В България се среща във всички планини на надморска височина между 1500 и 2900 m.

ПриложениеРедактиране

Основното действие на мечото грозде е уроантисептично, което се дължи на съдържащите се арбутин и метиларбутин. Има и слабо диуретично действие. Прилага се в случаи на хроничен цистит и пиелит.

Приготвя се чай, като в 500 мл студена вода се изсипва 1 супена лъжица от дрогата /листа/, оставя се да кисне 8-12 ч и се вари 5 минути. След като кисне още 20 минути, се прецежда и се пие на 4 -5 интервала през деня. Трябва да се приема поне няколко месеца, за да се усети уроантисептичният му ефект.

Химичен съставРедактиране

Гликозиди(центаурин, цинарин, циабилни вещества), флавоноиди, хиперозид, кверцетин, кверцетирин, свободен хидрохинон, етерично масло, мирицитирин, мирецитин, органични киселини и др.

ИзточнициРедактиране

  • „Съвременна фитотерапия“, под редакцията на проф. Веселин Петков, Издателство „Медицина и физкултура“, София, 1982
  • Енциклопедия на лечебните растения в България , Издателство: Труд, 2010, стр. 273, 274