Отваря главното меню

Михаил Ковачев (революционер)

Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Михаил Ковачев.

Михаил Антонов Ковачев или Ковачов е български учител-революционер, щипски деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Михаил Ковачев
български революционер

Роден
Починал

БиографияРедактиране

Михаил Ковачев е роден в 1842 година в Щип,[1] тогава в Османската империя. Брат е на просветния деец Йосиф Ковачев и негов най-близък помощник при въвеждането на звучната метода. Работи като учител в Скопие (1863), Щип (1871-1873) и Солун (1878-1879) и Ново село, Щипско (1879 -1880).[2] В 1871 година оглавява Тайния революционен комитет в Щип. След 1878 година продължава да работи като учител.

През ноември 1898 година се нарежда сред основателите на Щипското благотворително братство в София.[3] В 1901 година Ковачев като председател на Софийското македоно-одринско дружество, най-силното и най-многочисленото в Македоно-одринската организация, участва активно на страната на Борис Сарафов в борбата против привържениците на генерал Иван Цончев. След Деветия македоно-одрински конгрес, на който той е депутат от Софийското дружество заедно с Тома Давидов,[4] синът му, бивш член на комитета и виден сарафист, Владислав Ковачев пише брошура, озаглавена „Отворено писмо“, в която се тиражират скандалите от конгресните дебати, а на 1 октомври 1901 година настоятелството на софийското македоно-одринско дружество, пише писмо до ВМОК с искане за информация за направеното разследване на злоупотребите и опровергаване на обвиненията срещу бившия комитет. Новият цончевистки ВМОК нарича брошурата „куп хули и оскърбления“, „грозно престъпление“ и „същинско предателство“, а писмото – намеса в компетенциите на ВМОК.[5]

В отговор ВМОК се опитва да суспендира мандата на настоятелството на софийското дружество. На общото събрание на дружеството на 21 октомври Михаил Ковачев е обвинен, че писмото на настоятелството е негова лична инициатива, сарафистите не позволяват на генерал Цончев да говори и почти се стига до сбиване. На 23 октомври са проведени две успоредни събрания на дружеството – на цончевисти и сарафисти и са избрани две настоятелства – първа крачка към разцеплението след една година на цялата Македоно-одринска организация.[6][7]

Включва се в дейността на ВМОРО и заедно с двамата си синове Владислав Ковачев и Владимир Ковачев участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. Третият му син Антон Ковачев е български офицер. Със съпругата му Елена имат още пет сина - Йосиф, Йордан, Александър, Георги, Иван, и една дъщеря – Катя[8]. Умира в 1908 година.[9][10]

РодословиеРедактиране

 
 
 
 
Антон Ковачев
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Йосиф Ковачев
(1839 - 1898)
 
Михаил Ковачев
(1840 - 1908)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Владимир Ковачев
(1875 - 1910)
 
Владислав Ковачев
(1875 - 1924)
 
Антон Ковачев
(1877 - 1931)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Михаил Ковачев
(1905 - 1972)
 
 

БележкиРедактиране

  1. Парцел 34. // София помни. Посетен на 3 март 2016.
  2. "Документи за българското Възраждане от архива на Стефан И. Веркович 1860-1893". София, 1969, стр.38.
  3. Завоевъ, Петръ. Нашата двайсеть и петь годишнина. // Брѣгалница I (1). 30 декември 1923.
  4. Спространов, Евтим. Дневник, Македонски научен институт, София, 1994, стр. 28.
  5. Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота, Военно издателство, София, 2003, стр. 94.
  6. Елдъров, Светлозар. Генерал Иван Цончев. Биография на два живота, Военно издателство, София, 2003, стр. 95.
  7. Спространов, Евтим. Дневник, Македонски научен институт, София, 1994, стр. 57 – 58.
  8. Бошнакова, Милкана. Владислав Ковачов. По пътя на раздялата с България | Политическото верую на македонците, Изток-Запад, София, 2018, стр.13
  9. Куманов, Милен. „Македония. Кратък исторически справочник“, София, 1993, стр. 126
  10. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.339.