Отваря главното меню

Народната демокрация е теоретична концепция в комунистическата идеология, приложена като реална форма на управление в част от комунистическите държави непосредствено след Втората световна война. Първоначално разглеждана като многокласова и многопартийна система, представляваща преходен етап към социализма, от края на 40-те години „народна демокрация“ започва да се използва като синоним на комунистически тоталитаризъм. По думите на съветския диктатор Йосиф Сталин: „Народната демокрация и съветският режим са две форми на диктатурата на пролетариата.“[1]

През 20-те години комунистическите партии смятат за своя цел създаването по революционен път на тоталитарни съветски републики, но с възхода на крайната десница през 30-те години те се ориентират към участие в широки коалиции в рамките на парламентарната система. През този период лидерът на Коминтерна Георги Димитров започва да се застъпва за широк многокласов единен фронт като алтернатива на чистата диктатура на пролетариата.[2]

Към края на Втората световна война Йосиф Сталин започва да разглежда доминирана от комунистите фасадна демокрация като възможност за постепенно налагане на комунистически режими в Европа. На официална вечеря на 28 януари 1945 година той заявява: „Може би ние правим грешка, като мислим, че съветската форма е единствената, която води към социализъм. Оказа се на дело, че съветската форма е най-добрата, но съвсем не единствена.“ По това време той разглежда и възможността за установяване на народна демокрация дори в страни като Франция, които не са окупирани от съветски войски.[3]

Основани на народната демокрация режими са създадени в някои източноевропейски страни след края на Втората световна война, но са ликвидирани към края на 40-те години с налагането на тоталитарната система в тях.

БележкиРедактиране

  1. Фосколо 2013, с. 309.
  2. Nation, R. Craig. Black Earth, Red Star: A History of Soviet Security Policy, 1917 – 1991. Cornell University Press, 1992. ISBN 0801480078. с. 85 – 6. Посетен на 19 декември 2014.
  3. Фосколо 2013, с. 260 – 261.
Цитирани източници
  • Фосколо, Мона. Георги Димитров. Една критическа биография. София, Просвета, 2013. ISBN 978-954-01-2768-2.