Неготино
Тази статия е за града в Северна Македония. За селото в Полога вижте Неготино (община Врабчище). За града в Сърбия вижте Неготин.
Него̀тино (в по-старата литература понякога и Неготин, (изписване до 1945 година: Нѣготино, Нѣготинъ; на македонска литературна норма: Неготино) е град в Северна Македония. Според преброяването от 2002 година има население от 13 284 души. Градът е център на община Неготино.
| Неготино Неготино | |
| — град — | |
  | |
 Центърът на Неготино | |
  Неготино  Неготино | |
| Страна |  Северна Македония |
|---|---|
| Регион | Вардарски |
| Община | Неготино |
| Географска област | Тиквеш |
| Площ | 132,9 km² |
| Надм. височина | 165 m |
| Население | 13 284 души (2002) |
| Пощенски код | 1440 |
| Телефонен код | +389 043 |
| МПС код | NE |
| Официален сайт | www.negotino.gov.mk |
| Неготино в Общомедия | |
География редактиране
Неготино се намира в централната част на Северна Македония, по поречието на река Вардар, близо до град Велес. Заема основна част от Тиквешката котловина. Наблизо минава главният път Скопие – Гевгели (част от пътя Белград – Атина).
През града тече Тимяничката река.
История редактиране
Най-старото селище на територията на Неготино е основаният през III век пр. Хр. Антигония. Сегашното му име е славянизиран вариант на гръцкото име. Градът е средище на богат на археологически разкопки район. През късното Средновековие градът се развива като център на занаятите и винопроизводството.
В Османската империя редактиране
В XIX век Неготино е подчертано българско селище в Тиквешка кааза на Османската империя. В градчето никога не е имало гръцко училище и в църквите винаги се е чело на български. В градчето е формирана българска църковна община, която се бори и с плъзналата в Тиквеш униатска пропаганда.[1] През май 1878 година хаджи Арсо и Христо Николов от името на Неготинската българска община подписват Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония, с който се иска присъединяване на Македония към новообразуващата се българска държава.[2]
След войната екзархийското дело в Неготино е възстановено. Български свещеник в Неготино е отец Пантелеймон Поппешов.[3] В края на XIX век Васил Кънчов минава през селото и пише:
| „ | [Неготино] е било седалище на камака[мин]. То е най-свободното село [в Тиквеш] и има най-добрия пазар. Има около 350 хр[истиянски] и около 70 тур[ски] къщи.[4] | “ |
Според статистиката на Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 г. Неготино има 2395 жители, от които огромната част съставляват българите, от българското население 1925 са християни, а 320 мохамедани, други етноси населяващи паланката са власите – 90 души и циганите – 60 души.[5] В 1901 година българският учител в Неготино Георги Зердев от Прилеп и поп Ташо Стефанов са заточени след Солунската афера в Бодрум кале.[6]
По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в града има 2728 българи екзархисти, 5 гърци и 6 власи и функционират едно българско основно и едно прогимназиално училище.[7]
По данни на българското военно разузнаване в 1908 година:
| „ | Неготин [е] стар каймакамски център – брои около 350 – 400 същи, от които само около 50 са мохамедански. Останалите са българи екзархисти. Селото е богато и има седмичен пазар.[8] | “ |
При избухването на Балканската война през 1912 година двадесет и шест души от Неготино са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[9]
Според съобщение на Глигор Варналиев, главен учител в Кавадарци през януари 1913 г. Черна ръка предприема обезоръжителна акция в Тиквешко и в Неготино, без да са обезоръжени турците, е предприет щателен обиск на българските къщи, съпроводен с масови насилия и грабежи. Бити са Мише Бакалов, близък на войводата Тодор Стоянов, Доно Мойсов, у когото квартирува струмишкият български владика, Гълъб Горчев и Алексо Сопотчето, който умира от побоя.[10]
През юни 1913 година по време на Междусъюзническата война Неготино е един от центровете на Тиквешкото въстание, което избухва срещу налагането на новата сръбска власт. При потушаването на въстанието в края на юни и през юли 1913 сръбските войски убиват 230 души от селището.
На етническата си карта от 1927 година Леонард Шулце Йена показва Неготин (Negotin) като смесено българско християнско и българо-мохамеданско (помашко) село.[11]
По време на българското управление във Вардарска Македония в годините на Втората световна война, Стоян Косталевски е български кмет на Неготино от 1 септември 1941 година до 29 март 1944 година. След това кмет е Пане Николов Апостолов (8 юли 1944 - 9 септември 1944).[12]
Население редактиране
Според преброяването от 2002 година Неготино има 13 284 жители.[13]
| Националност | Всичко |
| македонци | 12 994 |
| албанци | 1 |
| турци | 46 |
| роми | 74 |
| власи | 11 |
| сърби | 117 |
| бошняци | 1 |
| други | 40 |
Основен поминък редактиране
Климатичните условия в котловината предполагат развитието на лозарството (годишно 20 – 25 хиляди тона грозде) и винопроизводството. Освен това се отглежда тютюн, зеленчуци, житни култури.
Забележителности редактиране
Построената през 1821 година часовникова кула (Саат кула).
Редовни събития редактиране
- Празникът на общината се отбелязва на 8 ноември – датата на изтегляне на немските войски през 1944 г.
- Фестивал на виното – всяка година на празника на Св. Трифон Зарезан – 14 февруари
- Манастирска вечер и Неготински панаир – всяка година на Малка Богородица – 20 – 23 септември
Побратимени градове редактиране
Личности редактиране
В Неготино са родени българските революционери Пано Измирлиев, Петър Самарджиев, Борис Филипов и други. Сред известните неготинчани са и българският учител и революционер Тодор Камчев, българските просветни и църковни дейци Григорий Попдимитров, Пантелеймон Поппешев и ученият от Северна Македония с българско самосъзнание Апостол Методиев. От Неготино са и югославският политик Боро Чаушев, политикът от Северна Македония Георги Спасов и актьорът Бранко Гьорчев.
Вижте също редактиране
Литература редактиране
- Филипоски, Илија. Неготинскиот говор. Скопје, 1952.
Външни препратки редактиране
Бележки редактиране
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга първа, стр. 567.
- ↑ Иванов, Йордан. Български старини из Македония, София, 1970, стр. 658.
- ↑ Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга първа, стр. 577.
- ↑ Извори за българската етнография, т. 3, Етнография на Македония. Материали из архивното наследство, София 1998, с. 26.
- ↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 154.
- ↑ Николов, Борис. Борбите в Македония. Спомени на отец Герасим, Георги Райков, Дельо Марковски, Илия Докторов, Васил Драгомиров. София, Звезди, 2005. ISBN 954-9514-56-0. с. 70.
- ↑ Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 104 – 105. (на френски)
- ↑ Материали за военно-географическия обзор на Македония, II Тиквешки район, Печатница „Военен журнал“, София, 1908, стр. 17.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 865.
- ↑ Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 32.
- ↑ Schultze Jena, Leonhard. Makedonien : Landschafts- und Kulturbilder. Jena, Verlag von Gustav Fischer, 1927. (на немски)
- ↑ Списък на кметовете на градските и селски общини в присъединените към Царството земи през 1941-1944 година // Струмски. Посетен на 3 април 2022 г.
- ↑ Министерство за Локална Самоуправа. База на општински урбанистички планови, архив на оригинала от 15 септември 2008, https://web.archive.org/web/20080915015002/http://212.110.72.46:8080/mlsg/, посетен на 14 декември 2007
