Уикипедия

Никола Лефтеров

български офицер и революционер, войвода на ВМОК

Никола (Кольо) Лефтеров Павлов е български офицер (капитан) и революционер, поройски войвода на Върховния македоно-одрински комитет и командир на рота в Македоно-одринското опълчение.[1]

Никола Лефтеров
български революционер
Роден
Починал
10 април 1957 г. (80 г.)
Националност България
Въоръжена борба
Каузаосвобождение на Македония
ПодкрепялВМОК, ВМОРО
Участник вГорноджумайско въстание, Илинденско-Преображенско въстание, Балканска война
Активна дейност1901-1918
Подпис
Никола Лефтеров в Общомедия

Биография Редактиране

Във Върховния комитет Редактиране

 
Обединената чета на Тодор Саев и Никола Лефтеров, 1903 г. Източник: Държавна агенция „Архиви“

Лефтеров е роден в 1876 година във варненското село Гевреклер, тогава в Османската империя, днес Калиманци, България. Постъпва като войник в редовете на 8-и Приморски полк през 1895 г. Завършва полковата учебна команда и на 1 април 1896 г. е произведен в чин младши унтер офицер. През март 1899 г. е уволнен от служба с чин старши унтер офицер от 8-а рота.[2] Членува в Народното стрелково дружество, учредено във Варна на 10 септември 1900 година и подготвя и обучава новопостъпили членове в него.[3] Произведен е в звание фелдфебел.

Лефтеров влиза във ВМОК и оглавява чета на организацията, действаща в Кочанско. При разкола в организацията Лефтеров е сред привържениците на крилото на генерал Иван Цончев. От 1901 година е войвода на чета, действаща в Поройско, Петричко и Струмишко.

Лефтеров набира четниците си предимно от Варна и Варненско. Знамето му е дар от Варненския хлебарски еснаф, изработено от Олга Христова Шотова, дъщеря на Христо Шотов от Загоричани. Знаменосец му е Любен Стоенчев.[4] Тъй като Лефтеров е постоянно в Македония, в 1902 година жена му Пенка Николова моли за финансова помощ Варненското македоно-одринско дружество, тъй като не успява да гледа малкото си детенце.[5]

Лефтеров участва в Горноджумайското въстание през септември 1902 година, като действа в Горноджумайско и Петричко, заедно с четата на поручик Тодор Саев, като се сражава при селата Сърбиново и Градево. След разгрома на въстанието се оттегля в Княжеството.

 
Четата на Лефтеров в 1905 година.

В началото на април 1903 година Лефтеров минава границата и навлиза в Малешевската планина, начело на чета от 36 души. На 8 април четата се притичва на помощ на обградените чети на ВМОРО под ръководството на Никола Дечев, Христо Чернопеев и Коста Мазнейков и участва в голямо сражение с османските войски.[6][7] Четата на Лефтеров губи 11 души.

През септември 1903 година по време на Илинденско-Преображенското въстание четата на Никола Лефтеров заедно с тези на поручик Александър Манов и подпоручик Христо Танушев и други част от отряда на полковник Анастас Янков и генерал Цончев (400 души), който действа в Серски революционен окръг и Разложко. Лефтеров участва в Боя при село Пирин.

След въстанието в 1905 година Никола Лефтеров действа в Струмишко и Малешево.

На 31 декември 1906 г. е произведен в звание подпоручик и продължава службата си в Българската армия[8].

Към 1907 година капитан Лефтеров работи като втори секретар в българското търговско агенстство в Солун - длъжност, която е прикритие за българските военни разузнавачи в Османската империя.[9][10]

През Балканската война Редактиране

 
Свидетелство за награждаване на Н. Лефтеров с медал за участие в МОО, 14 август 1937 г.
 
Отделение от отряда на Никола Лефтеров в 1912 година, ръководено от Ташко Костов.

През Балканската война в 1912 година Лефтеров оглавява партизанска рота, която по-късно става 4 рота на 10 прилепска дружина на Македоно-одринското опълчение.[11] Отрядът на Лефтеров, съставен предимно от доброволци от Малешево, при обявяването на войната минава границата още на 30 септември. На 4 октомври Лефтеров прекъсва съобщенията между Горна Джумая - Царево село - Струмица. На 5 октомври четата, подкрепена от местната милиция на селата Габрово, Покровник и Падеш, заема Елешнишката клисура, през която минава пътят Горна Джумая — Царево село и разбива турски обоз, като пленява 40 коня и храни. На следния ден води сражения с отстъпващите пред настъплението на Седма пехотна рилска дивизия турски части. На 8/21 октомври партизанската част на Лефтеров разбива турска рота в местността Занога край Пехчево.

На 9/22 октомври подпоручик Лефтеров с 400 души милиция и една рота на 7 дивизия заема град Пехчево, посрещнати радостно българското население.[12][13] Произведен в чин поручик на 14.07.1913 г.[14]

Според Йоно Митев Лефтеров е един от най-успешните партизански командири по време на Балканската война.[4]

№ Списък на участниците в партизанската рота на подпоручик Никола Лефтеров към Македоно-одринското опълчение (21 септември 1912 г.)[21]
1 подпор. Колю Лефтеров
2 мл. под. Христо Кърнев
3 мл. под. Герчо Наумов
4 редник Андрея Георгиев
5 редник Янко Генов
6 редник Филчо Георгев
7 четник Петър Иванов
8 четник Наум Попов
9 четник Коста Иванов
10 четник Христо Трайков
11 четник Ламбо Илиев
12 четник Иван Христов
13 редник Димитър Черкезов
14 четник Кузман Палев
15 редник Тодор Коларов
16 редник Илия Д. Кенков
17 четник Васил Димитров
18 редник Величко Николов
19 редник Христо Стоянов
20 четник Михал Вълчев
21 редник Атанас Костов
22 четник Спиро Петличков
23 редник Атанас Николов
24 мл. под. Стойко Михаилов
25 редник Михал Тонев
26 редник Христо Янев
27 четник Ташко Костов
28 редник Васил Димитров
29 редник Георги Рандев
30 редник Михал Анастасов
31 редник Наум Атанасов
32 четник Стефан Киряков
33 редник Георги Тодоров
34 редник Захари Станоев
35 четник Лалембо И. Комитов
36 редник Лазар Костантинов
37 редник Калуд Тодоров
38 редник Иван Христов
39 четник Сарафим Пешев
40 редник Алекси Димов
41 редник Слави Пасков
42 редник Атанас Димитров
43 редник Георги Желев
44 четник Пандели С. Просков
45 редник Любен Д. Станчев
46 редник Неделчо П. Свещаров
47 четник Димитър Шиков
48 редник Антон Николов
49 редник Илия Д. Кожухаров
50 четник Атанас Гирганов
51 четник Спиро Н. Филев
52 четник Спиро Василев
53 четник Тодор Иванов
54 четник Иван Димитров
55 редник Григор Кочев
56 ефрейтор Нидялко Михаилов
57 редник Тодор С. Чобанов
58 редник Благой Михаилов
59 четник Пандо М. Попов
60 четник Коста Лазаров
61 четник Симеон Христов
62 редник Димитър Драганов
63 мл. под. Георги Д. Докторов
64 мл. под. Димитър М. Краличев
65 ефрейтор Христо Томов
66 четник Георги Иванов
67 четник Димитър Тръпков
68 четник Илия Павлов
69 четник Наум Христов
70 четник Петър Ангелов
71 четник Васил Панов
72 редник Димо Михаилов
73 редник Георги Костадинов
74 редник Желю Иванов
75 четник Янчо Иванов
76 четник Тома Митов
77 редник Дочо Шопов
78 редник Владимир Николов
79 четник Петър Марков
80 четник Георги Костов
81 четник Ст. Д. Турунджиев
82 четник Димитър С. Тръпков
83 четник Петър М. Байрактаров
84 четник Трайко Николов
85 редник Паун Ангелов
86 четник Костадин Давидков
87 четник Милен М. Байрактаров
88 четник Паун Тасев
89 четник Иван Д. Узунов
90 редник Стою Георгиев
91 четник Вангел С. Пърчев
92 четник Минко В. Спиров
93 четник Блажи Матов

През Първата световна война Редактиране

След окупацията на Вардарска Македония от Сърбия Никола Лефтеров се включва с четата си в съпротивата на ВМОРО. В началото на ноември 1914 година четите Лефтеров и Димитър Недков извършват атентати на Карадачкия и Водосирския мост при Демир Капия и в започналото сражение убиват 40 души сръбски войници и един офицер.[22] На 20 март 1915 година Лефтеров участва във Валандовската акция.[23]

През Първата световна война капитан[4] Лефтеров отново командва партизанска рота, съставена от бивши революционни дейци, като Петър Лесев,[24] Ездра Флорентин,[25] Гаврил Стоилов,[26] Лазар Тодоров,[27] Илия Дилберов,[28], Стоян Чочков,[29] Лазар Кльонков,[30] Спиро Дильов,[31] Стоян Николов.[32] На 22.09.1917 година Никола Лефтеров е произведен в чин капитан[33]. Носител е на два ордена „За храброст“.[34][35][36] На 1 април 1917 г. е удостоен и с германски „Железен кръст“.[37]

В края на 1916 г. Партизанската рота е изпратена в района на Охрид и Поградец, със задача да води разузнаване в тила на противника и да организира албански доброволци на българска служба. Последните са зачислени в състава на ротата, като броят им варира в следващите години.[38][39]

През есента на 1917 г., вследствие на френско настъпление в района, ротата понася загуби и е изтеглена от фронтовата линия при Поградец. Предислоцирана е в Тетово, а взводовете ѝ са разпръснати по българо-австрийската граница. Новите задачи пред нея са преследване на разбойнически банди и разузнаване в тила на австрийските войски в Албания и Косово. Подчинена е на Македонската военноинспекционна област [38][40].

След войните Редактиране

След войните капитан Никола Лефтеров е арестуван заедно с генерал Александър Протогеров и Тодор Александров през м. ноември 1919 г., по разпореждане на новия министър-председател Александър Стамболийски. В рамките на следващите няколко седмици и тримата, по различен начин, успяват да избягат от Централния софийски затвор.[41] След кратък престой в нелегалност се установява в село Страшимирово, където в 1928 година спомага за откриване на първото училище. В 2007 година в Страшимирово е поставена паметна плоча на Никола Лефтеров.[42][4]

Галерия Редактиране

  •  

    Обединените чети на ВМК по време на Илинденското въстание, водени от Никола Лефтеров, Анастас Янков, Христо Танушев и вероятно Александър Манов

  •  

    Обединена чета на Анастас Янков, Христо Танушев и Никола Лефтеров.

  •  

    Четата на Лефтеров

  •  

    Четата на Никола Лефтеров, 1903 г.

  •  

    Любен Стоенчев от Варна, знаменосецът на четата на Никола Лефтеров.

  •  

    Знамето на четата бродирано от Олга Шотова (вляво)

  •  

    Паметна плоча на Лефтеров пред кметството на село Страшимирово

  •  

    Пенсионерски клуб „Никола Лефтеров“, с. Страшимирово

Бележки Редактиране

  1. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 260.
  2. ↑ Стайков, Н. 8-ѝ пехотен Приморски на Нейно Височество Княгиня Мария Луиза полк. 1932, с. 204-205
  3. ↑ Цанкова, Веселина. Повестница за един български войвода. Варненската фамилия Карамфилович с трагедията и величието на Македония. Варна, Издателство МС ООД, 2012. ISBN 978-954-8493-26-0. с. 35.
  4. ↑ а б в г Цанкова, Веселина. Повестница за един български войвода. Варненската фамилия Карамфилович с трагедията и величието на Македония. Варна, Издателство МС ООД, 2012. ISBN 978-954-8493-26-0. с. 39.
  5. ↑ Цанкова, Веселина. Повестница за един български войвода. Варненската фамилия Карамфилович с трагедията и величието на Македония. Варна, Издателство МС ООД, 2012. ISBN 978-954-8493-26-0. с. 37.
  6. ↑ Гоцев, Славчо. Христо Чернопеев – виден деец на ВМОРО (1899-1915 г.), в: „Македонски преглед“, година ХІХ, 2006, кн.1, 121 - 142.
  7. ↑ Гоцев, Славе. Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец 1860–1912. София, Издателство на Отечествения фронт, 1988. с. 190-191.
  8. ↑ Руменин, Р. Българският офицерски корпус 1878-1944 г., С. 1996, Т. 4, т. 90.
  9. ↑ Славов. Слави. Българската дипломация в Македония и Одринско и ВМОРО (1903 - 1908), в: Известия на българското историческо дружество (ИБИД), том 41, 2011, стр. 325., архив на оригинала от 25 септември 2013, https://web.archive.org/web/20130925163725/http://www.ihist.bas.bg/archiv_doc_info/Izvestiya-BID_T41.pdf, посетен на 2017-10-16 
  10. ↑ Проданов, Николай. Освободителните организации на македонските българи, специалните служби на българската армия и войните за национално освобождение (1912-1918), Македонски преглед, година ХХХVІІІ, 2015, кн. 1, с. 23.
  11. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 408.
  12. ↑ Гоцев, Славе. Национално-революционни борби в Малешево и Пиянец 1860–1912. София, Издателство на Отечествения фронт, 1988. с. 216-217.
  13. ↑ Енциклопедия „Пирински край“, том I. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1995. ISBN 954-90006-1-3. с. 277 – 278.
  14. ↑ Руменин, Р. Българският офицерски корпус 1878-1944 г., С. 1996, Т. 4, т. 90
  15. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 270.
  16. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 358.
  17. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 22.
  18. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 581.
  19. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 32.
  20. ↑ Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 376.
  21. ↑ НА на БАН, ф. 73, оп.1, а.е. 2142, л. 64-65
  22. ↑ Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 - 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 145.
  23. ↑ Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 147.
  24. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 93.
  25. ↑ Герасимовъ, П. Ездра Исакъ Флорентинъ. // Илюстрация Илиндень 5 (95). Илинденска организация, Май 1938. с. 14 - 15.
  26. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 150.
  27. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 90.
  28. ↑ Александрова, Елена Янева. Дейността на Илия Манолов Дилберов (Дилбер Илия) в борбите за освобождение и обединение на българите в Македония (1898 - 1918), в: Военноисторически сборник, 2007, 4, стр. 30., архив на оригинала от 31 март 2010, https://web.archive.org/web/20100331160655/http://www.vi-books.com/vis/vis7/vis7.4/VS-4_07.pdf, посетен на 2010-02-06 
  29. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 188.
  30. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 78.
  31. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 47.
  32. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 119.
  33. ↑ Руменин, Р. Българският офицерски корпус 1878-1944 г., С. 1996, Т. 4, т. 90.
  34. ↑ Александрова, Елена Янева. Фелдфебел Никола Лефтеров и революционното движение в Македония (1904 - 1905), в: Военноисторически сборник, 2007, 1-2, стр. 41-44., архив на оригинала от 5 февруари 2009, https://web.archive.org/web/20090205054716/http://vi-books.com/vis/vis7/vis7.1/VS-1-2_07.pdf, посетен на 2010-02-06 
  35. ↑ Биографични данни от библиотека на ВМРО-София[неработеща препратка]
  36. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 93.
  37. ↑ Лефтеров, Живко. „Съ Бога напред... за Македония“. Капитан Никола Лефтеров в борбите на българите за национално обединение. София, МНИ, 2021. с. 156.
  38. ↑ а б Лефтеров, Живко. Действията на ротата на капитан Никола Лефтеров към Партизанския отряд на Планинската дивизия по време на Първата световна война. // Сборник с доклади от научна конференция България - Германия. Първата световна война. Поуки за бъдещето. Варна, 2018. с. 97 - 110.
  39. ↑ Лефтеров, Живко. Капитан Никола Лефтеров и албанското население в Македонската военноинспекционна област по време на Първата световна война. // Юбилеен сборник в чест на 70-годишнината на доц. д-р Лъчезар Стоянов. НБУ, 2021. с. 323 - 350.
  40. ↑ Стайков, Н. 8-ѝ пехотен Приморски на Нейно Височество Княгиня Мария Луиза полк. 1932, с. 207-208
  41. ↑ Пешев, Петър. Историческите събития и деятели от Освобождението ни до днес. София, 1929.
  42. ↑ Направиха първа копка на православен храм „Св. Николай Чудотворец“, actualno.com, 12 април 2007[неработеща препратка]
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Никола_Лефтеров&oldid=11838999“.