Омер паша Латас
Омер паша Латас (на турски: Ömer Lütfi Paşa), родом Михайло Латас (на сръбски: Михаило Латас), е османски военачалник и управник с ключова роля за укрепването на централната власт и налагането на Танзимата в балканските и близкоизточните провинции на Османската империя през 40-те и 50-те години на XIX век. Командващ по време на Кримската война. Прототип на героя от едноименния роман на нобелиста Иво Андрич[2].
| Омер паша Латас Ömer Lütfi Paşa | |
| османски военачалник | |
 | |
| Роден |
24 ноември 1806 г.
Ясеница, Хабсбургска империя |
|---|---|
| Починал | |
| Религия | ислям |
| Активен период | от 1823 г. |
| Награди | Орден „Свети Станислав“ I степен |
| Омер паша Латас в Общомедия | |
Произход и ранни години редактиране
Михайло Латас е родом от село Ясеница в областта Лика, която в началото на XIX век е част от така наречената „Военна Крайна“ – военизираната област в Австрия на границата с Османската империя.[1][3] Роден в семейство на православни християни[4], в различни изследвания е определян като сърбин[3] или хърватин[5].
Завършва основно училище в Госпич. Деветнадесетгодишен става кадет в базирания в района австрийски пехотен полк. Поради обвинения в кражба[4], през 1827 година бяга в османска Босна. Първоначално се установява в Баня Лука като счетоводител и наставник на децата на местен търговец. Тук Латас приема исляма и сменя християнското си име (Михайло) с Омер (Омар) Лютфи. Две години по-късно се премества във Видин, а оттам – в Истанбул.[1][6] Започва кариерата си в османската армия като адютант на един от водещите реформатори, Хюсрев паша.[6] Преподава чертаене в истанбулското военно училище. Сред учениците му е и престолонаследникът Абдул Меджид.[1]
Веднага след възкачването си на престола (1839), султан Абдул Меджид издига Омер в ранг паша (съответстващо на генерал в западните армии). Следват назначения на висши командно-административни длъжности в размирните източни и западни покрайнини на империята. През 40-те години Омер паша воюва успешно в Сирия и Кюрдистан. Участва в потушаването на голямото албанско въстание, обхванало големи части от Македония и Косово. От 1845 е с чин „мушир“ (маршал). През 1848 – 1849 година командва османските войски в турско-руската окупация на Влахия и Молдова.[1]
Управление на Босна (1850 – 1853) редактиране
През пролетта на 1850 година Омер паша е изпратен в Босна и Херцеговина, за да подчини местната аристокрация, разбунтувала се срещу Танзимата. В кървава кампания, продължила от август същата до есента на следващата година, разгромява последователно бунтовниците в Посавина, Зворник, Тузла, Херцеговина, Яйце и Баня Лука. В резултат политическата сила на местните бегове е сломена, страната е напълно опустошена[7], убити са 6 хиляди души[3]. Опитът за налагане на редовна данъчна и наборна система не сполучва[7].
Липсата на аграрна реформа води до поредица от въстания на християните в Херцеговина и Босненска Крайна. За да потуши херцеговинското въстание, в началото на 1853 година Омер паша организира поход срещу поддържащата бунтовниците Черна гора. Операцията е прекъсната след дипломатическа намеса на Австрия, която принуждава султана да отзове Омер паша.[8]
Командване през Кримската война редактиране
През юни 1853 година, когато Русия окупира едностранно Дунавските княжества, Омер паша оглавява османските въоръжени сили на подстъпите към Истанбул. В сраженията при Олтеница и Четати в края на 1853 и началото на 1854 и в отбраната на Силистра през май и юни 1854 подчинените му войски удържат линията на река Дунав. След оттеглянето на руснаците (вследствие от австрийски ултиматум) през лятото на същата година ги преследва до Букурещ.[9]
В началото на 1855 Омер паша дебаркира с 35-хиляден корпус на полуостров Крим. Подкрепя френско-британската обсада на Севастопол, отразявайки руските атаки при Евпатория през февруари.[10]
През септември същата година дебаркира с 45 хиляди войници край Сухуми в операция, целяща вдигане на руската обсада на главната османска крепост в Кавказ – Карс. Разбива руснаците в сражението при река Ингур през октомври и овладява Мингрелия, но напредването му към Тифлис е възпрепятствано от проблеми със снабдяването и липсата на подкрепа от въстаниците на Шамил. С това диверсията се проваля и през ноември Карс пада в руски ръце.[10]
Късна кариера редактиране
Непосредствено след края на Кримската война Омер паша е изпратен да стабилизира султанската власт в Месопотамия. Усмирява провинцията и подобрява управлението ѝ.[1] През 1862 е отново в Босна. С отстъпки и с военна сила сломява поредното херцеговинско въстание и разгромява черногорците, принуждавайки ги да сключат траен мир със султана.[11] През 1867 оглавява военните операции за потушаване на голямото Критско въстание, но без решителен успех. През 1868 – 1869 е военен министър.[1]
Бележки редактиране
- ↑ а б в г д е ж Österreichisches Biographisches Lexikon 1815 – 1950. Том 5. Wien, Verlag der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, 1972. Стр. 38-39
- ↑ Omerpaša Latas/Omer Pasha Latas Архив на оригинала от 2010-10-01 в Wayback Machine. (посетен на 26.10.2013)
- ↑ а б в Jelavic, Barbara. History of the Balkans. Cambridge University Press, 1983. ISBN 0-521-27458-3. Стр. 349
- ↑ а б Cuvalo, Ante. The A to Z of Bosnia and Herzegovina. Rowman & Littlefield, 2010. ISBN 0-8108-7647-7. Стр. 138
- ↑ Badem, Candan. The Ottoman Crimean War 1853 – 1856. BRILL, 2010. ISBN 9004182055. Стр. 49 – 50
- ↑ а б Morris, Edward Joy. The Turkish Empire. Embracing the Religion, Manners, and Customs of the People. With a Memoir of the Reigning Sultan and Omer Pacha. Philadelphia, Lindsay and Blakiston, 1855. Стр. 24 – 26
- ↑ а б Glenny, Misha. The Balkans 1804 – 1999. Nationalism, War and the Great Powers. Granta Books, London, 2000. ISBN 1-86207-073-3. Стр. 79 – 83
- ↑ Слипичевић, Фуад и др. Буне и устанци у Босни и Херцеговини у XIX веку. Београд, Воjноисториски институт, 1952. Стр. 47 – 49
- ↑ Badem 2010, стр. 81, 108, 185 – 187
- ↑ а б Жуков, Е. М. (гл. ред.). Советская историческая энциклопедия. Том 8. Москва, Государственное научное издательство „Советская энциклопедия“, 1965. Стр. 200 – 201
- ↑ Слипичевић 1952, стр. 65 – 67