Органически устав на Източна Румелия

(пренасочване от Органически устав)

Органическият устав на Източна Румелия е основният закон, който регламентира политическия и обществения живот в областта и нейната автономия в рамките на Османската империя.

Органически устав на Източна Румелия
Органический уставъ на Источна Румелия
корица
корица
АвторЕвропейска комисия за Източна Румелия
Първо издание1879 г.
Пловдив, Източна Румелия
ИздателствоКнижарница на Христо Г. Данов
Оригинален езикбългарски, турски, гръцки
Жанрконституция

Изработване

редактиране

Органическият устав е изработен от международна комисия, в която влизат представители на Великите сили и Османската империя. Приет е на 14 април 1879 г.[1]

Основни положения

редактиране

Зависимост от Османската империя

редактиране

Органическият устав повтаря и утвърждава определението на Берлинския договор за Източна Румелия като автономна провинция под пряката политическа и военна власт на османския султан. Той има правото да пази сухопътните ѝ граници и да вкарва войски в нея, в случай на бунтове и междуособици.[2] Султанът назначава главния управител и началника на източнорумелийската войска (милиция). Той утвърждава законите, приети от местния парламент, и може да го разпуска (по предложение на главния управител).[3]

Изпълнителна власт

редактиране

Начело на Източна Румелия стои генерал-губернатор, назначен от османския султан със съгласието на Великите сили. Той управлява с помощта на Частен съвет (Директорат), съставен от началниците на милицията и централните дирекции.[4] Областта е поделена административно на 6 окръга (департамента), 28 околии (кантона), селски и градски общини. Окръзите са с ограничено самоуправление, представено от назначените от централната власт управители (префекти) и главните съвети, избирани в по-голямата си част от местното население. Кметовете се избират от градските съвети, но трябва да бъдат утвърдени от генерал-губернатора.[5]

Законодателна власт

редактиране

Законодателният орган на Източна Румелия е Областното събрание. То се състои от 56 депутати, от които 36 избрани от населението, 10 назначени от главния управител и 10 по право. Между сесиите на Областното събрание (което заседава два месеца в годината) законодателната власт и контролът върху изпълнителната се упражняват от 10-членен Постоянен комитет, излъчен от събранието.[6]

Съдебна власт

редактиране

Според устава съдиите в Източна Румелия са назначавани от главния управител и са несменяеми. Изключение правят кметовете, изпълняващи съдебни функции, околийските съдилища и съдебните състави по търговски дела. Предвижда се и изграждане на прокуратура към върховния и окръжните съдилища.[7]

Административното правосъдие е поверено на шестте административни съдилища (по едно във всеки окръг), чийто състав се попълва от гражданските съдилища и Областното събрание. Последна инстанция по оспорването на управленски актове е Върховното съдилище за административни тъжби.[8]

Въоръжени сили

редактиране

Комисарите на западноевропейските държави видоизменят източнорумелийската милиция, създадена от Временното руско управление, като я превръщат в част от османската армия и я задължават да брани границите на Източна Румелия, а границите на останалите европейски владения на Османската империя – при специфични условия (допускане на християни в османската армия и равноправие между християнските и мюсюлманските военнослужещи). Уставът регламентира подробно командването и структурите на милицията, както и нейната численост, ограничавайки първоначалния ѝ състав.[9]

Официални езици

редактиране

Уставът изисква законите, постановленията и присъдите в областта да бъдат издавани едновременно на български, турски и гръцки език. Официалната кореспонденция на генерал-губернатора с османското правителство трябва да бъде водена на турски език. В местната администрация следва да бъде използван езикът, говорен от мнозинството на населението в съответния окръг, околия или община.[10]

Граждански права и вероизповедание

редактиране

Органическият устав на Източна Румелия гарантира равенството на всички жители на областта пред закона, свобода на словото, печата, събранията и сдруженията.[11] Освен свободно вероизповедание, той осигурява неотчуждаемост на имотите, освобождаване от данъци и други привилегии на религиозните общини, както и правото им да устройват и издържат училища под държавен надзор.[12]

Икономически и финансови условия

редактиране

Като част от Османската империя, Източна Румелия е задължена да внася ежегодно в бюджета на империята данък от 240 000 турски лири и още 5000 лири приходи от митниците, пощите и телеграфа.[13] Железниците в областта остават собственост на империята, а концесионерът (Компанията на Източните железници) запазва пълните си права за експлоатацията им.[14]

Органическият устав задава рамките за стопанското и финансовото управление на областта със създаване на митническа бариера между нея и Княжество България[15], с въвеждането на поземлен данък вместо десятъка[13] и други изисквания.

Опити за ревизия след Съединението

редактиране

През септември 1885 година, в резултат от Съединението на Източна Румелия и Княжество България, Органическият устав е фактически обезсилен. През следващите месеци в Южна България (на територията, спадаща де юре към Източна Румелия) са въведени администрацията и законите на Княжеството[16], но Великите сили, наложили устава, не приемат отмяната му. С Топханенския акт Княжество България и Османската империя са задължени да съставят смесена комисия, която да предложи на Силите изменения в устава. Комисията се събира в София в края на юли 1886 година, за да обсъди прехвърлянето на правомощията на султана върху княза и на финансовите задължения на Източна Румелия към Високата порта — върху Княжеството. Преговорите са прекъснати от турска страна след преврата от 9 август, при който е свален от власт княз Александър Батенберг.[17]

Външни препратки

редактиране

Вижте също

редактиране
  1. Стателова, Елена. Източна Румелия (1879–1885). Икономика, политика, култура. София, Издателство на Отечествения фронт (онлайн: Дигитална библиотека СУ „Св. Климент Охридски“), 1983. с. 38. Посетен на 01.06.2015.
  2. Маджаров, Михаил. Източна Румелия. Исторически преглед. София, Печатница С. М. Стайков, 1925. с. 77.
  3. Стателова 1983, с. 27, 41.
  4. Стателова 1983, с. 29 – 30.
  5. Стателова 1983, с. 26, 33 – 34.
  6. Стателова 1983, с. 31 – 32.
  7. Стателова 1983, с. 35 – 36.
  8. Йочев, Евгени. Административното правосъдие в Източна Румелия. Научни трудове на Русенския университет 2011, том 50, серия 7, с. 25-28. Посетен на 04.06.2015.
  9. Зафиров, Димитър (ред.). История на българите. Том V: Военна история. София, Издателство „Знание“, 2007, ISBN 954-528-752-7, с. 353-354
  10. Стателова 1983, с. 27 – 28.
  11. Стателова 1983, с. 28.
  12. Стателова 1983, с. 28, 36 – 37.
  13. а б Стателова 1983, с. 34 – 35.
  14. Стателова 1983, с. 141 – 142.
  15. Стателова 1983, с. 148.
  16. Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine. (статиите Органически устав на Източна Румелия и Комисарство в Южна България). София 2008, Дигитална библиотека по архивистика и документалистика. Посетен на 04.06.2015.
  17. Проданов, Николай. Опитът за изменение на източнорумелийския органически устав през лятото на 1886 г. Във: Годишник на Регионален исторически музей – Пловдив. Митове и истории в България. Научна конференция посветена на 125-годишнината от Съединението на България Архив на оригинала от 2017-06-10 в Wayback Machine.. Пловдив 2010, с. 179-184. Посетен на 04.06.2015.