Османска династия (на турски: Osmanlı Hanedanı, Osmanoğulları) е династията на султаните на Османската империя.

Османска династия
Информация
СтранаОсманска империя
Титлисултан, халиф
ОснователОсман I
Последен владетелАбдул Меджид II
Основаване1299
Разпадане1922
Националносттурци
Османска династия в Общомедия
Сватбеният ден на Рукие Сабиха Султан през 1920 г., отляво надясно: Фатма Улвие Султан, Айше Хатидже Хайрие Дюррюшевар Султан, Емине Назикеда Кадънефенди, Рукие Сабиха Султан, Мехмед Ертурул Ефенди, Шехсувар Ханъмефенди.

Титулатура

редактиране

Божественият мандат на султана е отразен в съответните титли, например „сянка на Бог на Земята“ (на арабски: ظل الله في العالم ẓıll Allāh fī'l-ʿalem) и „халиф на лицето на Земята“ (на арабски: خلیفه روی زمین Ḫalife-i rū-yi zemīn).[1] Всички служби се заемат по негова заповед, а всички закони се издават от негово име като фермани (на арабски: فرمان). Той е върховен главнокомандващ и официален собственик на всички земи.[2].

Светската титла на владетеля е падишах, а неговите укази се наричат хатишериф, хатихумаюн или само хат[3].

Според официално-легендарната версия за произхода на т.нар. османци или още и османски турци, те били огузи от племето Кайъ, което някога живеело в Централна Азия в по-точно в областта на Балх. Бягайки от нашествието на монголите по времето Монголската империя, племето мигрира на запад, където неговите водачи се поставили под васалитета и закрилата на Джелал ад-Дин Манкбурн в Хорезм. След това малкото огузко племе Кайъ начело с Ертогрул се преселило в Иконийския султанат при управлението на Кей-Кубад I, който предоставил на войнственото племе малко владение около Сьогют в Северозападна Мала Азия, на границата с Византия [4] В „Изследване на историятаАрнълд Тойнби включва османската империя и култура към византийската източноправославна цивилизация[5].

Основаване

редактиране

През 1517 г. османският султан Селим I унищожава държавата на мамелюците в Египет, завладява Ерусалим, Мека и Медина и се обявява за халиф на правоверните мюсюлмани. От 1517 г. до 1924 г. османските султани са и халифи, поради което са в непрекъснати войни със Сефевидите на изток. По този повод е сключен френско-османски алианс. Същевременно Англия подкрепя Сефевидите в Ориента и така е включително и по време на англо-френската война, т.е. по времето на т.нар. стар ред във Франция.

Край на управлението

редактиране

След разгрома на Османската империя, която участва на страната на Централните сили в Първата световна война, за да спаси западните си малоазийски владения и черноморските проливи от влизането им в състава на Кралство Гърция или поставянето им под международен статут от страна на Антантата, Кемал Ататюрк се обявява за „баща на турците“ и премахва османската династия и титулатура от държавните атрибути, налагайки нов светски статус на Турция, която инак е правоприемник на Османската империя.

Държавно устройство

редактиране

По време на голяма част от съществуването си Османската империя е абсолютна монархия. Към втората половина на XV век султанът е на върха на държавната йерархия и упражнява политическа, военна, съдебна, социална и религиозна върховна власт, със съответната титла. Той отговаря само пред Бог и изпълнява ислямския закон (шариат).

След превземането на Константинопол през 1453 от Мехмед II, османските султани започват да се възприемат като наследници на Римската империя и това обяснява използването понякога на титлата цезар (на арабски: قیصر Qayser) на Рум и император,[1][6][7] заедно с титлата халиф.[b] Всеки нов султан, възкачил се на трона, бива тържествено препасван с меча на Осман в тържествена церемония, сравнима с европейските коронации.[8] Ако не е преминал церемонията, султанът няма право да включва децата си в линията на наследяване.[9]

Абсолютната на теория власт на султана е ограничена на практика от намесата на влиятелни членове на династията, на военната и бюрократичната върхушка, както и на религиозните лидери.[2] Към края на XVI век ролята на османските султани в управлението на империята започва да намалява в периода 1550 –  1700, когато управляват поредица от слаби султани. Макар и да нямат право да наследяват трона, жените от имперския харем и по-специално майката на султана Валиде султан също играят значителна роля в политическите решения по време на т.нар. Султанат на жените.[10]

По времето на Абдул Хамид II се установява конституционна монархия през Първата конституционна епоха. [11] През 1878 г. обаче султанът разпуска парламента и възстановява абсолютизма. През 1908 г. при Младотурската революция конституцията е възстановена и парламентът възобновява заседанията си, а Абдул Хамид II е детрониран и изпратен в изгнание.

От 2017 глава на Османската династия е Dündar Ali Osman, правнук на Абдул Хамид II.[12]

Османски султани

редактиране

Не бива да се бъркат или смесват османските с иконийските султани (виж и Настрадин Ходжа).

 
Османските султани от Осман I (12581326) до Мехмед V (18441918)

Външни препратки

редактиране

Източници

редактиране
  1. а б Findley 2005, p. 115
  2. а б Glazer 1996, „Ottoman Institutions“
  3. M'Gregor, J. The Race, Religions, and Government of the Ottoman Empire // The Eclectic Magazine of Foreign Literature, Science, and Art 32. New York, Leavitt, Trow, & Co., July 1854. OCLC 6298914. p. 376. Посетен на 2019-12-22. (на английски)
  4. Стивън Рънсиман в „Падането на Константинопол“ изяснява, че от легендарния основател на османската династия Ертогрул съществувал назад цял списък от 21 родители, водещи до Ной, като имало и други 31, после прибавени, за да направят хронологията по-убедителна. Линията на османците минавала през епонимния Огуз хан, родоначалник на огузите и през неговия син Тьок Алп и внука му Шамандур. Шамандурското племе било погълнато от османците в самия край на 13 век, оставайки враждебно на владичеството им. Друга легендарна версия сочи, че османският клон води началото си от най-старото огузко племе от общо 24-те. Тази легенда датира от 14 век след създаването на еничарския корпус, а през втората половина на 15 век придворните ласкатели на Мехмед Завоевателя съчинили ново родословие на османците, водещо началото си от пророка Мохамед. Самият Мехмед, за да направи впечатление и да привлече гръцките си поданици към османската кауза, твърдял, че неговата фамилия води началото си от един княз от имперския дом на Комнините, който емигрирал в Коня, приел исляма и се оженил за селджукска принцеса. В този смисъл едва ли е възможно, а и необходимо изясняването на произхода на родословното дърво на османците, понеже самите те са искали да прикрият първоначалната липса на благородническа кръв в него.
  5. Стивън Рънсиман. Падането на Константинопол, стр. 41 – 42 // Издателство на Отечествения фронт, 1984, второ издание. Посетен на 13 юни 2011 г.
  6. Toynbee 1974, pp. 22 – 23
  7. Stavrides 2001, p. 20
  8. Quataert 2005, p. 93
  9. d'Osman Han 2001, „Ottoman Padishah Succession“
  10. Peirce, Leslie. The sultanate of women // Channel 4. Архивиран от оригинала на 2007-12-03. Посетен на 2009-04-18.
  11. Glazer 1996, „External Threats and Internal Transformations“
  12. Son Osmanli vefat etti! (English: Last Ottoman died!) // September 24, 2009. Посетен на 19 February 2010.

Литература

редактиране
    Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата List of sultans of the Ottoman Empire в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​