Осман III, наричан Аскетичния, e 25-ият султан на Османската империя. Той управлява империята от 13 декември 1754 до смъртта си на 30 октомври 1757 година.

Осман III
III. Osman
султан на Османската империя
Роден
Починал
ПогребанИстанбул, Турция
Религияислям
сунитски ислям
Управление
Период1754 – 1757
Семейство
РодОсманска династия
БащаМустафа II
Братя/сестриМахмуд I
Осман III в Общомедия

Произход и управлениеРедактиране

Роден е на 2 януари 1699 година. Син е на султан Мустафа II и Шехсувар валиде султан с рождено име Мария, която е рускиня.[1]

След прекарани 51 години на изолация в Кафеза се възкачва на османския престол като най-възрастния представител на османската династия на 13 декември 1754 г., а майка му, на 72 години, получава титлата валиде султан.

Управлението му е кратко и с противоречиви оценки главно по политически причини. Значими събития по време на управлението му са завършването на джамията Нуросмание и завършването на вратата към сградата на великото везирство – Високата порта. По негово време стават два големи пожара в Истанбул – на 27 срещу 28 септември 1755 и на 5 срещу 6 юли 1756 г.

Според недоброжелателите му, предимно французи, Осман е безлична и безхарактерна натура. Освен това е изключително подозрителен, властен и нетърпящ възражения. Сменя шестима велики везири, но за сметка на това последният е изключително попадение за поста – Рагъп паша.

Управлението на Осман е запомнено със забраните да се продава вино на обществени места, да се разхождат сами жени на обществени места, както и с вмененото задължение на поданиците си всеки да носи дрехи според религията си, в т.ч. и най-вече евреите. Според недоброжелателите му имал навика да се дегизира и да излиза три пъти в седмицата по улиците предрешен, като при тези си разходки не бивало да среща нагиздени жени.[2]

Умира на 30 октомври 1757 г. от сърдечен удар.

ИзточнициРедактиране

  1. Godfrey Goodwin. Topkapi Palace: an illustrated guide to its life & personalities. Saqi Books, 1999.
  2. История на Османската империя от Ахмед Садулов, стр. 167. Фабер, Велико Търново., 2000.