Острово (дем Воден)

селище в Гърция
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Острово.

О̀строво (на гръцки: Άρνισσα, Арниса, до 1926 година Όστροβο, Острово, катаревуса: Όστροβον, Островон[1]) е градче в Егейска Македония, Гърция, дем Воден (Едеса), административна област Централна Македония.

Острово
Άρνισσα
— град —
Страна Flag of Greece.svg Гърция
Област Централна Македония
Дем Воден
Географска област Островска котловина
Надм. височина 580 m
Население 1411 души (2011 г.)
Пощенски код 58002
Телефонен код 23810

ГеографияРедактиране

Градчето е разположено на 580 m надморска височина на североизточния бряг на Островското езеро на 25 km западно от Воден.[2]

ИсторияРедактиране

Античност и СредновековиеРедактиране

 
Развалините на Старо Острово и стърчащото минаре на Островската джамия на остров в езерото. Пощенска картичка от времето на Първата световна война

На североизток от Острово в античността е разположен град Целе, център на Еордея, а в Римско време в близост е минавал пътят Виа Игнация.[3]

През 1019 година Острово е споменато като част от Мъгленската епархия на Охридската архиепископия.[4]

Има мнения, че Острово е столица на България от лятото на 1040 г. до лятото на 1041 година и на острова (днес полуостров) Свети Пантелеймон в средата на езерото е бил разположен българският владетелски замък.[5] Там през 1041 година се разиграва Островската битка, в която българският цар Петър Делян е разбит от византийски и нормански войски.

В Османската империяРедактиране

 
Острово с езерото в началото на XX век

След Османското нашествие селището е седалище на мюдурлук, а в Островска нахия влизат селата Друшка, Русилово, Ослой, Нисия, Патачино, Жерви, Чеган и Къндрево.[3]

Църквата „Успение Богородично“ в Острово е от XVIII век, „Света Троица“ е от 1865 година, а джамията е отпреди 1591 година.[6] В 1848 година руският славист Виктор Григорович описва в „Очерк путешествия по Европейской Турции“ Острово като:

забележително село, разположено край планинско езеро и населено от българи и турци. В него имало църква, построена на мястото на по-стара, разрушена от турците.[7]

„...стигнахме въ стигнахме въ Острово, дѣто и обѣдвахме. Рибата и сладкото, приготвено отъ яйца, ни се усладихѫ много. Азъ попитахъ ханджията върху населението, а той ми отговори: imis ksevrome roméïka (ний знайме гръцки); но се пакъ да не каже направо, че сѫ българи, нито пъкъ че сѫ гърци. Селото има 100 български и 50 мухамедански кѫщи.“[8]

Около 1840 година имотите на селото са заграбени насилствено от Иляз паша и то е превърнато в чифлигарско. По-късно жителите успяват да се откупят.[9] Около 1850 година е построена нова българска църква „Света Троица“.[3]

Около 1858 – 1860 година водите на Островското езеро се надигат и прекъсват шийката на полуострова, на който се намирало село Старо Острово, а жителите му се разселват във Воден, Битоля и околните села.[10]

В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Острово (Ostrovo) е посочено като градче с 389 домакинства с 1400 жители българи и 450 помаци.[11]

 
Печат на Островското благотворително дружество „Надежда“ в Индианаполис, САЩ. Основана 1910 г.

През лятото на 1879 година селото е нападнато от разбойническа банда.[12]

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) от 1900 година Острово е населявано от 750 жители българи и 450 турци.[13]

В селото има комитет на ВМОРО, който в 1902 година е разкрит и ръководителите му са арестувани, но на път за Воден са освободени от четата на Аргир Манасиев и изпратени в Свободна България.[14] През Илинденско-Преображенско въстание от 1903 година 40 души от селото участват в четите на ВМОРО.[3]

В началото на ΧΧ век градчето е смесено в конфесионално отношение. По данни на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година в Острово има 768 българи екзархисти и 272 българи патриаршисти гъркомани и функционират българско, гръцко и сръбско училище.[15]

През 1912 година Острово има 233 къщи, разделени на българска и турска махала, с 1 243 жители, от които 908 българи, 320 турци и 15 цигани.[3] При избухването на Балканската война 9 души от Острово са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[16]

В ГърцияРедактиране

 
Печат на Островското благотворително братство „Борис Дрангов“ в София

През войната селото е окупирано от гръцки части и остава в Гърция след Междусъюзническата война. Боривое Милоевич пише в 1921 година („Южна Македония“), че Острово има 160 къщи славяни християни и 90 къщи турци.[17]

В 1924 година турските жители на Острово се изселват в Турция и на тяхно място са заселени 305 малоазиатски и понтийски гърци бежанци от Турция.[2] В 1926 година името на селото е сменено на Арниса.[2][18] В 1928 година Острово е представено като смесено местно-бежанско село с 80 бежански семейства и 357 жители бежанци.[19] В 1940 година от 1669 жители, две трети са местни и една трета са бежанци.[2]

През Втората световна война в селото е формирана чета на българската паравоенна организация Охрана.[20]

Населението спада поради изселване в големите градски центрове. Основните продукти на населението са житото, бобовите култури и гроздето. Водите на езерото се използват за напояванена овощни площи, както и с изкуствен канал се вливат в река Вода за напълване на Владовското езеро.[2]

ПреброяванияРедактиране

Година 1913 1920 1928 1940 1951 1961 1971 1981 1991 2001 2011
Население 1498[2] 1276[2] 1289[2] 1669[2] 1730[2] 1827[2] 1396[2] 1464[2] 1530[2] 1550 1411

ЛичностиРедактиране

 
Кара Ташо (вляво) и Григор Цоцев
 
Реклама на Лазо Г. Илков и Ставро Марков от Острово, емигранти в Синсинати, в Българо-американския алманах, 1920 г.

Видни личности с българско национално съзнание от Острово са Кара Ташо (1850 – 1906) и Григор Цоцев (1871 – ?), български революционери, войводи на ВМОРО, Георги Гелев (? – 1906), екзархийски духовник и също деец на ВМОРО, Георги Делев (1874 – ?), революционер, по-късно емигрантски деец в Америка. Методи Чанев (1892 – 1974) е съосновател и пети президент на Македонската партиотична организация. Дейци на гръцката въоръжена пропаганда в Македония от Острово са Ставри Хаджихаров (1882 – 1957) и Христо Стоянов (Христос Стоянидис, капитан Лилис, 1884 – 1923).

Външни препраткиРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Μετονομασίες των Οικισμών της Ελλάδας. // Πανδέκτης: Name Changes of Settlements in Greece. Посетен на 12 април 2021 г.
  2. а б в г д е ж з и к л м н о Симовски, Тодор Христов. Населените места во Егеjска Македониjа. Т. I дел. Скопjе, Здружение на децата-бегалци од Егејскиот дел на Македонија, Печатница „Гоце Делчев“, 1998. ISBN 9989-9819-5-7. с. 54. (на македонска литературна норма)
  3. а б в г д Македонски алманахъ. Индианаполисъ, Индиана, САЩ, Централенъ Комитетъ на Македонскитѣ политически организации въ Съединенитѣ щати, Канада и Австралия, 1940. с. 37.
  4. Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия, т.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1995, [1924]. с. 171 – 172.
  5. Иван Петрински, Къде е погребан цар Петър Делян? – „Сега“, 2 септември 2010 г.
  6. Ιστορία της Άρνισσας. // Arnissiotes. Посетен на 1 април 2018.
  7. Григорович, Виктор. Очерк путешествия по европейской Турции, 1877, стр. 93 – 94.
  8. Вайгандъ, Густавъ. Аромѫне: Етнографическо-филологическо-историческо издирвания на тъй наречения народъ македоно-ромѫне или цинцаре. Варна, Издание на П. Хр. Генковъ, 1899. с. 27.
  9. Дебърски глас, година 2, брой 32, 22 февруари 1911, стр. 2.
  10. Дедијер, Јевто. Нова Србија. Београд, Штампарија „Доситеје Обрадовић“, 1913. с. 39 – 40. Посетен на 23 февруари 2013 г..
  11. Македония и Одринско : Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 158 – 159.
  12. Кирил патриарх Български. Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война 1877 – 1878. Том първи, книга първа, стр. 310.
  13. Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 149.
  14. Известия на Института за българска литература. Т. 7, 1958, стр. 373.
  15. Brancoff, D. M. La Macédoine et sa Population Chrétienne : Avec deux cartes etnographiques. Paris, Librarie Plon, Plon-Nourrit et Cie, Imprimeurs-Éditeurs, 1905. p. 190 – 191. (на френски)
  16. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 868.
  17. Милојевић, Боривоје Ж. Јужна Македонија. // Насеља српских земаља X. 1921. с. 23. (на сръбски)
  18. „Λιθοξόου, Δημήτρης. Μετονομασίες των οικισμών της Μακεδονίας 1919 – 1971“, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054156/www.freewebs.com/onoma/met.htm, посетен 30 юни 2012 
  19. „Κατάλογος των προσφυγικών συνοικισμών της Μακεδονίας σύμφωνα με τα στοιχεία της Επιτροπής Αποκαταστάσεως Προσφύγων (ΕΑΠ) έτος 1928“, архив на оригинала от 30 юни 2012, https://archive.is/20120630054150/www.freewebs.com/onoma/eap.htm, посетен 30 юни 2012 
  20. Мичев, Добрин. Българското национално дело в Югозападна Македония (1941 – 1944 г.)