Отоманска банка
Отоманската имперска банка (на френски: Banque Impériale Ottomane) е емисионната банка на Османската империя с основна роля в кредитирането, инвестициите и финансовото управление в последните шест десетилетия от съществуването ѝ (1863 – 1922).[1]
| Отоманска банка Osmanlı Bankası | |
.jpg) | |
 Сградата на Отоманската банка в Цариград през 1896 г. | |
| Закриване | 2001 г. |
|---|---|
| Седалище | Цариград, Османска империя |
| Продукти | банка |
| Отоманска банка в Общомедия | |
В Османската империя редактиране
Отоманската банка е учредена през 1856 година с британски капитали и лиценз да оперира в Цариград съгласно плановете за реформи в Османската империя, задействани след края на Кримската война. Чрез краткосрочни заеми помага на османското правителство да преодолее финансовите затруднения и през 1863 година, с вливането на френски капитали, е преобразувана в „Имперска отоманска банка“[2] с ключови привилегии: изключително право за издаване на банкноти със златно покритие, обслужване на външните задължения на Империята (срещу комисиона) и извършване на повечето ѝ финансови транзакции.[3]
През 1883 година – след османския банкрут от 1876, поражението във войната с Русия през 1878 и учредяването на чуждестранно управление на османския публичен дълг през 1881 – на Отоманската банка се пада 50 % дял от монопола върху тютюна в империята. Банката държи този печеливш бизнес до 1925.[4]
По това време (80-те години на XIX век), с намаляването на британските дялове, френското участие в банката става доминиращо.[5]
До Първата световна война Отоманската банка държи първенство в търговията с османски облигации. Спомага френските инвестиции в железници, пристанища, минно дело и други сектори от инфраструктурата и икономиката на Империята.[5] Към 1913 година държи над 80 клона в османските територии. През 1915, скоро след включването на Империята в световната война, емисионните права на Отоманската банка са суспендирани.[6]
В Република Турция редактиране
Отоманската банка губи окончателно привилегированите си позиции с мирния договор в Лозана (1923) и основаването на Централната банка на Турция (1931). Продължава да функционира като търговска банка до 2001 година.[1]
В България редактиране
Отоманската банка открива свои филиали в българските земи още до Освобождението. Разполага с клонове в Русе (1875 – 1880), Пловдив (1878 – 1899), София (1890 – 1899) и Варна (1880 – 1882). До края на 80-те години е водещият кредитор в Княжество България.[7] Финансира кредитни дружества и фабрики, но главно валутната търговия и износа на зърно. През 1899 година прекратява дейността си в България след поредица от лоши реколти, които свиват печалбите от зърнения експорт.[8]
Източници редактиране
- ↑ а б Ágoston, Gábor, Bruce Masters. Encyclopedia of the Ottoman Empire, New York 2009, ISBN 978-0-8160-6259-1, с. 76
- ↑ Eldem, Edhem. Ottoman financial integration with Europe: foreign loans, the Ottoman Bank and the Ottoman public debt, с. 436-437, във: European Review, Vol. 13, No. 3, 431–445 (2005)
- ↑ Pamuk, Şevket. The evolution of financial institutions in the Ottoman Empire, 1600–1914, във: Financial History Review 11.1, pp. 7–32. 2004. с. 28.
- ↑ Birdal, Murat. The Political Economy of Ottoman Public Debt. Insolvency and European Financial Control in the Late Nineteenth Century. Tauris Academic Studies, New York, 2010. ISBN 978-1-84885-298-3, с. 131-133
- ↑ а б Pamuk 2004, с. 29.
- ↑ South-Eastern European Monetary and Economic Statistics from the Nineteenth Century to World War II (published by: Bank of Greece, Bulgarian National Bank, National Bank of Romania, Oesterreichische Nationalbank, 2014, Athens, Sofia, Bucharest, Vienna), с. 176
- ↑ Маринова, Цветелина, Николай Неновски. Земеделският кооперативен кредит в България от Османския период до Първата световна война, с. 366, във: Социологически проблеми 1-2:360-377
- ↑ Kostov, Alexandre. Western Capital and Bulgarian Banking System (late 19th Century – Second World War), с. 61-62, във: Kostas P. Kostis. Modern Banking in the Balkans and West-European Capital in the Nineteenth and Twentieth Centuries. Ashgate, 1999