Отшелничество, анахоретство – аскетическо отречение поради различни убеждения от цивилния живот с максимално ограничение от външни връзки и усамотен живот в пустинни места. Подобно значение на отшелник и пустинник имат и думите еремит / хермит (на старогръцки: ἐρημίτης).[1]

Двама „саду“, индуистки отшелници, до храма Пашупатинат в Катманду

Отшелничеството като спорадично явление е съществувало в религиите на Индия, Китай, Япония и други страни от Изтока (юдаизъм, ислям, будизъм, даоизъм и др.). В разни периоди са съществували следните типове нехристиянски монашески начини на живот: отшелници на Серапис в Египет; аскети будисти; есеи, живели подобно на монасите при Червено море примерно 150 пр.н.е.; юдейските аскети, наричани терапевти, живели недалеч от Александрия; гностици неоплатоници; аскети привърженици на бога Митра.

Отшелничество в християнството

редактиране
 
Свети Павел Фивейски – първият известен християнски отшелник
 
Свети Йероним, живял като отшелник до Витлеем, описва посещението при него на два ангела. Бартоломео Каварози(1590 – 1625), ранен 17 век

В християнството, както и в другите религии, отшелничеството е разпространена форма на метод за самоусъвършенстване и досег с Бога. Свои предшественици първите християнски отшелници считали пророк Илия и Йоан Кръстител. Първообраз на християнското отшелничество също служило 40-дневното уединение на Иисус Христос в пустинята, упоменато в Евангелията.

В християнския свят думата „отшелник“ е еднозначна с „анахорет“, въпреки че в началото тези две понятия се свързвали с мястото на обитаване на отшелника – анахоретът използва килия в храм или в близост до човешко поселение, а отшелникът пустинник се усамотявал далеч от цивилизацията. Отшелничеството в християнството е известно от III век и било свързано както с преследваните първохристияни от страна на римските императори, така и с християнската идея за греховност на света и спасителният отказ от неговите съблазни. Пръв от известните християнски отшелници (анахорети) бил Павел от Тива, който отишъл в пустинята, за да се спаси от преследванията на християните от страна на император Деций Траян.

 
Свети Антоний Велики – един от основателите на отшелническото монашество

Пример за пустиножителство е животът на Антоний Велики, избрал уединение на 19-годишна възраст и починал през 356 г. на 105 години. Около него се събират няколко ученика, привлечени от строгостта на водения живот и ценните съвети които им давал.

Постепенно пустиножителството прониква и на други територии. Свети Амоний Велики († 350) в денят на бракосъчетанието си уговорил жената, за която се женел, да дадат обет за целомъдрие и така заминали в Нитрийската пустиня, където основали монашеска колония. Нямали общ устав и всеки отшелник сам определял своя начин на живот, но в съботите и неделите се събирали заедно на богослужение и наставления.

В Скитската пустиня, простираща се южно от Нитрийската, живял в още по-строго уединение Макарий Египетски († 391) със своите ученици. Почти по същото време в местността, наречена „Отшелнически килии“ (пустиня на западния бряг на Нил), се установил със своите последователи Макарий Александрийски († 394). Към тази колония се присъединил и Евагрий Понтийски, останал в нея до смъртта си през 399 година. В този период в Килиите живял и преподобният Доротей Египетски. Аскетизмът практикуван от него бил невероятно суров, а някои негови елементи днес се оценяват като мазохистични.

Египетските пустинници оказали огромно влияние върху сирийските отшелници, които довели аскезата до крайност. Те отричали всякаква дисциплина, предпочитали странстващия начин на живот в диви и пустинни местности, отказали се напълно от ръчния труд, посвещавайки животът си единствено на молитви и медитационно съзерцание. Думите на ранните отшелници в Египет са събрани в антологии, които се наричат ​​Apophthegmata Patrum.

В Палестина напротив – аскетите водели почти неподвижен начин на живот по свети места, за да имат защита и извършват богослужение. През четвърти век техните редици се попълнили от значителен брой поклонници, били посещавани също от св. Йероним Софроний, св. Павел Тивейски и Йоан Касиан.

Така, зародилото се в египетската пустиня към края на IV в. отшелничеството се разпространило в Палестина, Кападокия, Армения, а по-късно в Галия, Испания и Италия. Постепенно в резултата на стремежа на аскетически настроените християни към по-съвършен начин на живот, отшелничеството се превърнало в един от най-важните църковни институции – монашеството. Впоследствие отшелничеството изчезнало в западното християнство, но се съхранило в източното.

Най-важен източник на информация за пустиножителството служи Житието на св. Антоний, написано от св. Афанасий Александрийски в 357 г. Друг източник е Apophthegmata Patrum или мисли на известни отшелници. По-късния монашески период е описан в Historia monachorum in Aegypto, за периода от края на четвърти век описан от Паладий Еленополски († 431) в Historia Lausaica (История Лавсаика), за монашеския живот в Египет, Палестина, Сирия и Мала Азия.

Един от ранните и известни примери на отшелничество в пустинята е житието на света Мария Египетска] († 522)[2], написано от Софроний Йерусалимски.

В православието отшелничеството е форма на монашески, „скитнически“ или „пустинен“ начин на живот, уединение, което освен общите условия може да съдържа допълнителни аскетически обети (например, усилена молитва, строго постене, задължително мълчание).

Вижте също

редактиране

Източници

редактиране

Външни препратки

редактиране