Павел Христов (революционер)

български революционер
Вижте пояснителната страница за други личности с името Павел Христов.

Павел Христов с псевдоними Аристотел, Асиазаме, Лукаров, Савел[1], Семкин, П. Лукарчев и П. Езеров[2][3] е български учител и революционер и държавник, виден деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Павел Христов
български революционер
Роден
1874 г.
Починал
6 юни 1922 г. (48 г.)
Подпис
Павел Христов в Общомедия

Биография

редактиране

Ранни години

редактиране
 
Шифровано писмо на Павел Христов от 14 юни 1904 г.
 
Шифър, използван от Павел Христов, Пандо Кляшев и Васил Чекаларов и битолската учителка Анета Олчева
 
Павел Христов, Ефрем Чучков и Милан Матов, Солун, 1906 г.

Павел Христов е роден в 1874 година в голямото битолско село Цапари. Завършва гимназия в Лом през 1894 година и се връща в Македония като учител. Учителства в Прилеп, Кичево, Костур[4] и Битоля. През 1895 година влиза в редовете на ВМОРО и бързо се издига в нейната йерархия. В Прилеп е член на околийския революционен комитет.[5] Става ръководител на Костурския революционен район (1898 – 1901), помагат му Кузо Стефов, Лазар Поптрайков и Михаил Николов. През 1901 година е заловен от османските власти и прекарва 3 години в Корчанския затвор.

 
Павел Христов, 1908 г., Битоля. Фото: Братя Манаки
 
Бюрото на Българския клуб в Битоля, 1908 година. Христов е четвърти седнал

След Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет.

През август 1907 година Христов е председател Битолския конгрес. Конгресът коригира правилника от 1905 година, който е непригоден за работа в нелегални условия и изглажда противоречията между отделни дейци в окръга.[6] Решено е да се поднови активната революционна дейност в окръга след провала на реформената акция и да се създаде структурата „ревизионна чета“ за повишаване на финансовия контрол над околийските каси.[7]

На Рилския конгрес на ВМОРО в 1905 година е делегат от Битолския окръг, а на Кюстендилския конгрес в 1908 година е избран за член на Централния комитет. След Младотурската революция е училищен инспектор в Битоля[8]. Той и Петко Пенчев разговарят с управляващия солунското търговско агентство Янко Пеев за сътрудничеството на ВМОРО с Младотурския комитет. Пред него заявяват:

Ний сме били и продължаваме да бъдем българи националисти, защото считаме мнозинството на македонското население за чисто българско и не можем да направим разлика между съдбата на българите, живущи в Княжеството, и ония, живущи в Македония и Одринско.[9]

През декември 1909 година, след промяната на политиката на младотурското правителство към ликвидиране на националните организации и налагане на османизма, Христов е арестуван заедно с Георги Попхристов, Георги Николов, Александър Евтимов, Аце Дорев и Милан Матов по аферата с убийството на ренегата Йово Йованович.[10] След два месеца затвор всички са оправдани от военен съд и освободени.[11]

В 1910 – 1911 година е задграничен представител на ВМОРО в София[12] и подпомага организационното възстановяване на Битолски революционен окръг.

Войни за национално обединение

редактиране

През Балканските войни Павел Христов е доброволец в Македоно-одринското опълчение. Първоначално е в четата на Панайот Карамфилов, после оглавява чета №23, съставена от 13 души,[13] действаща в Битолско в помощ на сръбските войски.[14] Той и Кръсте Маликов с над 400 четници прекъсват на няколко места железопътната линия между Лерин и Кременица и предизвикват паника в тила на турските войски при Битоля.[15]

 
Павел Христов, Леко Джорлев, Марко Иванов, Константин Дзеков, 1912 г.

През Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота.[20] През септември 1913 година Христов е един от основните организатори и ръководители на българо-албанското Охридско-Дебърско въстание. На 12 септември 1913 година неговата чета заедно с четата на Петър Чаулев влиза тържествено в освободения Охрид. Павел Христов влиза в ръководното тяло на временното българско управление. След погрома на въстанието Христов се оттегля в Албания, където се свързва с албанските революционери за ново сътрудничество.

През есента на 1913 година Христо е назначен за главен български учител в Албания и заедно с назначения за български архиерейски наместник Търпо Поповски пристига в Драч на 26 ноември. Там обаче двамата са арестувани от местния управител Есад паша Топтани, който обаче, подкупен от сръбски и гръцки агенти, ги интернира във Валона. Освободени са благодарение на намесата на ресенските търговци Михаил Татарчев и Коста Стрезов, както и на влиятелния българофил Хасан бей Прищина.[21] Българският генерален консул във Валона Тодор Павлов изпраща Поповски и Коста Мирчев в Шкодра, където да открият българско училище, а Христов и Григор Ошавков в Дебърско. В Поле и Голо бърдо те се опитват да съдействат за връщане на бежанците и да възстановят българското учебно дело като назначават нови учители.[22][23]

По време на Първата световна война Павел Христов заедно с Петър Чаулев е начело на голяма организационна чета, която действа в тила на сръбската армия и освобождава град Крушево три дни преди идването на българските войски.[24] Между 1915 – 1918, когато Вардарска Македония е в пределите на България, Павел Христов е окръжен финансов ръководител, а по-късно и окръжен управител на Битоля[25].

Обществена дейност

редактиране

След войната Христов е в редиците на левицата и влиза във Временното представителството на обединената бивша ВМОРО. В 1921 година заминава за Албания като представител на Македонската федеративна организация, където заедно с Александър Протогеров сключва договор с албанските революционери, начело с Хасан бей Прищина, за съвместна борба срещу сръбската власт във Вардарска Македония и Косово, според който Албания трябва да получи Новопазарския санджак и Косово, Македония да стане независима държава, а Дебърският санджак се обявява за спорен.

Павел Христов умира на 6 юни 1922 година в София от туберкулоза.[26][27][28] За него Спиро Василев пише в списание Илюстрация Илинден:

Ако покойният Павел Христов не е между най-първите – между Даме, Гоце, Пере, Гьорче и Матов, – той е един измежду първите след петимата водачи на революционна Македония. Такъв е той за Костурско...[29]
  1. Шифровано писмо на Павел Христов до Христо Узунов, НБКМ-БИА, Ф. 583, а. е. 64, л. 180, 185[неработеща препратка]
  2. Узунови, Ангел и Христо. Псевдонимите на ВМРО. Скопје, ДАРМ, 2015. с. 90.
  3. Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 75, 84, 86.
  4. Каратанасовъ, Златко. Черковно-училищната борба (1868 – 1903 г.). София, Материяли изъ миналото на Костурско № 1, Издава Костурското благотворително братство - София, Печатница „Художникъ“, 1935. с. 30.
  5. Адамовъ, Тодоръ п. Покойници учители-революционери въ Прилепъ, в: Сто години новобългарско училище въ гр. Прилепъ 1843 - 1943. Скопие, „Българско дѣло“, 1943. с. 149.
  6. Милкана Бошнакова. За революционера Милан Матов и неговите спомени. Предговор към: Матов, Милан. За премълчаното в историята на ВМРО. Спомени, второ издание, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, София, 2011, стр. 9.
  7. Милкана Бошнакова. За революционера Милан Матов и неговите спомени. Предговор към: Матов, Милан. За премълчаното в историята на ВМРО. Спомени, второ издание, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, София, 2011, стр. 10.
  8. Колектив, Значајни личности за Битола, НУУБ „Св. Климент Охридски“, Битоля, 2007, стр.246 – 147
  9. Билярски, Цочо. ЗА МЯСТОТО НА ЧЛЕНА НА ЦК НА ВМОРО ПАВЕЛ ХРИСТОВ В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, взето от www.sitebulgarizaedno.com на 21.07.2012 г.
  10. Дебърски глас, година 1, брой 37, 11 декември 1909, стр. 3.
  11. Илиндень. Аце Доревъ // Илюстрация Илиндень 8 (128). Илинденска организация, Октомврий 1941. с. 1-2.
  12. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 15.
  13. Генов, Георги. Беломорска Македония : 1908 - 1916. Toronto, New York, Благотворително издание на бежанците от Вардарска и Егейска Македония, емигранти в САЩ и Канада, Veritas et Pneuma Publishers Ltd., Multi-lingual Publishing House, 2007. ISBN 978-954-679-146-4. с. 108.
  14. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 21.
  15. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 23.
  16. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 596 – 597.
  17. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 415.
  18. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 30.
  19. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 92, 95.
  20. Македоно-одринското опълчение 1912 - 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 776, 893.
  21. Поповски, Търпо. Македонски дневник: Спомени на отец Търпо Поповски. София, Фама, 2006. ISBN 954-597-245-9. с. 148.
  22. s:Рапорт на Търпо Поповски и Павел Христов до Тодор Павлов от 28 януари 1914 г.
  23. Поповски, Търпо. Македонски дневник: Спомени на отец Търпо Поповски. София, Фама, 2006. ISBN 954-597-245-9. с. 149 - 150.
  24. Гоцев, Димитър. Национално-освободителната борба в Македония 1912 – 1915, Издателство на БАН, София, 1981, стр. 155.
  25. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 180.
  26. Алманах на българските национални движения след 1878, Академично издателство „Марин Дринов“, София 2005, с. 368.
  27. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 501-502.
  28. Енциклопедия България, том 7, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 1996.
  29. Василевъ, Спиро. Павелъ Христовъ // Илюстрация Илиндень 6 (136). Илинденска организация, Юний 1942. с. 5.