Отваря главното меню

Парламентарни избори в България (1990)

Парламентарните избори в България от 1990 г. са избори за VII Велико Народно събрание. Това са първите многопартийни избори в страната след премахването на еднопартийния режим, който е част от установената през втората половина на 20 век тоталитарна и недемократична система на управление, с много порочни практики, включително нарушаване на човешките права (виж Лагери за принудителен труд в комунистическа България).

Парламентарни избори (1990)
10 юни 1990 (1990-06-10)
→ 1991

400 места в Българският парламент
201 места необходими за мнозинство
Активност 90.3%
  Първа партия Втора партия Трета партия
 
Лидер Александър Лилов Желю Желев Ахмед Доган
Партия БСП СДС ДПС
Лидер от 1990 1989 1990
Спечелени места 211 144 23
Народен вот 2 887 766 2 217 799 491 596
Промяна % 47.15% 36.21% 8.03%

  Чертвърта партия
 
Лидер Виктор Вълков
Партия БЗНС
Лидер от 1990
Спечелени места 16
Народен вот 368 929
Проценти 6.02%

Министър-председател ←

Андрей Луканов
БСП

→ Министър-председател

Андрей Луканов
БСП

Изборите се провеждат в два кръга – първият е на 10 юни, а вторият за 18 места – на 17 юни.[1][2]

Новата избирателна система е променена от 400 единични избирателни райони, използвани по време на комунистическия режим, в система, при която половината са избрани, като член в един избирателен район, а другата половина – чрез пропорционално представителство[3].

ПредисторияРедактиране

Изборите за ВНС през 1990 г. са етап от демократичните процеси в България, която дотогава е част от т.н. Източен блок – термин, с който се дефинира онази част от Европа, която попада под съветско влияние в епохата на Студената война.

След разпадането на тоталитарните режими в Източна Европа и революциите от 1989 г. – процеси, останали известни в историята като „есента на народите“, и последвалото обединение на Европа, чийто символ е падането на Берлинската стена и обединяването на Източна и Западна Германия, във всички държави от т.н. съветска сфера на влияние, включително България, започват промени в политическите системи на управление. Първите т.н. демократични избори – термин придобил популярност и широко възприет в масмедиите – са именно част от тези процеси на демократизация на обществото и социалните взаимоотношения.

РезултатРедактиране

Резултатът е победа за Българската социалистическа партия, която печели 211 от 400 места. Избирателната активност е 90,3%.[4]

Партия Избирателен район Пропорционално представителство Общо
Mеста
Гласове % Mеста Гласове % Mеста
Българска социалистическа партия 114 2,887,766 47.15 97 211
Съюз на демократичните сили 69 2,217,799 36.21 75 144
Движение за права и свободи 11 491,596 8.03 12 23
Български земеделски народен съюз 0 368,929 6.02 16 16
Отечествена партия на труда 6 158,411 2,59 0 6
Алтернативна социалистическа партия
Алтернативен социалистически съюз
Ера-3
Парламентарно движение за Търновската конституция
Независими
Невалидни/празни гласове 208,833
ОБЩО 200 6,333,334 100 200 400
Source: Nohlen & Stöver, IPU

Последвали събитияРедактиране

Реакцията на резултатите от тези първи демократични избори е бурна. Сред привържениците на СДС се разпространява мнение за манипулация на изборните резултати още след обявяване на предварителните резултати от първия тур, започват масови протести с барикадиране на булеварди. На 11 юни в СУ „Кл. Охридски“ е обявена окупационна стачка, организирана от ФНСД. На 13 юни обаче КС на СДС излиза с декларация, с която признава изборите и призовава гражданите да преустановят нарушаването на реда. На 14 юни в телевизионно предизборно студио на СДС преди втория тур е излъчен спорният видеоматериал, в който П. Младенов изрича „По-добре е танковете да дойдат.“. На 17 юни, след втория тур, стават ясни окончателните резултати и започват консултации за съставяне на правителство, но СДС отказва участие в коалиционен кабинет. В края на юни БСП издига кандидатурата на А. Луканов за министър-председател. На 4 юли около президентството започва протестна седяща стачка, която по-късно се трансформира в палатков лагер „Градът на истината“, като форма на натиск БСП да признае фалшификации на изборите, да бъде оповестено имуществото на ѝ, да се определи дата за процес срещу Тодор Живков и др. На 6 юли Петър Младенов подава оставка като президент (председател) на Народна република България.[5]

В тази обстановка на повишено политическо напрежение Великото народно събрание започва работа на 10 юли 1990 г.

Вижте същоРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Nohlen, D & Stöver, P (2010) Избори в Европа: Наръчник, стр. 369 ISBN 9873832956097
  2. България: Избори проведени през 1990 г. Интерпарламентарен съюз ((en))
  3. Nohlen & Stöver, стр. 356
  4. Nohlen & Stöver, стр. 377
  5. Рибарева, Ирен и др. Протестът на 39-те: Документален разказ за гладната стачка на Групата на 39-те по повод приемането на новата Конституция, април-юли 1991 г.. София, Фондация „Конрад Аденауер“, 2000. с. 9 – 14.

Външни препраткиРедактиране