Отваря главното меню

БиографияРедактиране

Паул Ницон е син на руски химик, а майка му произлиза от Берн. След като полага зрелостен изпит, изучава история на изкуството, класическа археология и германистика в университетите на Берн и Мюнхен. През 1957 г. става доктор по философия с теза върху Винсент ван Гог („Ранният изобразителен стил. Изследване върху художествената форма и отношението ѝ към психологията и светогледа на художника“).

След това Низон работи до 1959 г. като научен асистент в Бернския исторически музей. През 1960 г. пребивава в Рим като стипендиант в Istituto Svizzero di Roma. През 1961 г. става водещ художествен критик на Нойе Цюрхер Цайтунг.

Паул Ницон напуска престижния си пост в полза на несигурния живот в литературата. Това решение намира отглас в творбите му, напр. в книгата му „Потъване. Протокол от едно пътуване“ („Untertauchen. Protokoll einer Reise“) (1972). Според критика Хилмар Клуте творчеството на Паул Ницон представлява „безкрайна автобиографична поредица от романи и дневници“.[1]

След 1962 г. Паул Ницон живее последователно в Мюнхен и Берлин, а от 1977 г. – в Париж като писател на свободна практика. През 1962 г. гостува на свободното литературно сдружение „Група 47“ в Берлин. Там се запознава с писатели като Гюнтер Грас, Мартин Валзер и Ингеборг Бахман и чете от втората си книга „Канто“ („Canto“) (1963).

Паул Ницон е на няколко пъти гост-доцент, напр. през 1984 г. в Гьоте университет Франкфурт на Майн и през 1987 г. в Washington University in St. Louis (САЩ).

От 1971 г. Ницон членува в Швейцарския писателски съюз, а от 1980 г. – в немско-швейцарския ПЕН-клуб. От 2011 г. е член на Немската академия за език и литература в Дармщат.

БиблиографияРедактиране

Отделни изданияРедактиране

  • Bildteppiche und Antependien im Historischen Museum Bern (mit Michael Stettler, 1959.
  • Die gleitenden Plätze, 1959, 1990
  • Die Anfänge Vincent van Goghs, der Zeichnungsstil der holländischen Zeit, Dissertation, 1960
  • Canto, 1963, 1993
  • Lebensfreude in Bildern großer Meister, 1969
  • Diskurs in der Enge. Aufsätze zur Schweizer Kunst, 1970
  • Friedrich Kuhn. Hungerkünstler und Palmenhändler, 1970
  • Im Hause enden die Geschichten, 1971
  • Swiss made. Portraits, Hommages, Curricula, 1971
  • Untertauchen. Protokoll einer Reise, 1972, 1999
  • Stolz, Roman, 1975, 2006
  • Das Jahr der Liebe, Roman, 1981
  • Aber wo ist das Leben. Ein Lesebuch, 1983
  • Am Schreiben gehen. Frankfurter Vorlesungen, 1985
  • Im Bauch des Wals. Caprichos, 1989
  • Über den Tag und durch die Jahre. Essays, Nachrichten, Depeschen, 1991
  • Das Auge des Kuriers, 1994
  • Die Innenseite des Mantels. Journal 1980–1989, 1995
  • Hund. Beichte am Mittag, Roman, 1998
  • Taubenfraß, 1999
  • Die Erstausgaben der Gefühle. Journal 1961–1972, 2002
  • Abschied von Europa, 2003
  • Das Drehbuch der Liebe. Journal 1973–1979, 2004
  • Das Fell der Forelle, Roman, 2005
  • Die Republik Nizon. Eine Biographie in Gesprächen, 2005
  • Die Zettel des Kuriers. Journal 1990–1999, 2008
  • Goya, Essay, 2011
  • Urkundenfälschung. Journal 2000–2010, 2012[2]
  • Parisiana, 2015

Събрани съчиненияРедактиране

  • Gesammelte Werke, 7 Bände, am Main 1999
    • Band 1: Canto
    • Band 2: Im Hause enden die Geschichten
    • Band 3: Untertauchen
    • Band 4: Stolz
    • Band 5: Das Jahr der Liebe
    • Band 6: Im Bauch des Wals
    • Band 7: Hund
  • Romane, Erzählungen, Journale, 2009
  • Die Belagerung der Welt – Romanjahre, 2013

Награди и отличияРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Hilmar Klute: Der Fremde. Der Schweizer Paul Nizon lebt seit vierzig Jahren in Paris und wird dort als einer der wenigen deutschsprachigen Schriftsteller geschätzt und gelesen, In: Süddeutsche Zeitung vom 30. Oktober 2017, S. 3.
  2. Martin Ebel: Wo bleibt der Weltruhm?, In: „Tages-Anzeiger“, 17. Februar 2012

Външни препраткиРедактиране