Петър Габровски

Емблема за пояснителна страница Тази статия е за десния политик, министър. За социалиста и фотограф вижте Петър Габровски (фотограф).

Петър Димитров Габровски е български политик, министър на вътрешните работи през 1940 – 1943 г. През септември 1943 г. за кратко ръководи правителството, но не е формално избиран за министър-председател на България. Осъден на смърт от т.нар. Народен съд и екзекутиран на 1 февруари 1945 г.

Петър Габровски
български политик
Роден
Починал
София, България

Националност Флаг на България България
Образование Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Партия Ратничество за напредък на българщината

БиографияРедактиране

Петър Габровски е роден на 21 юли (9 юли стар стил) 1898 г. в Разград, но израства в Търново, където през 1916 година завършва средното си образование. През 1917 година завършва Школата за запасни офицери, след което участва в Първата световна война като взводен командир.[1]

След войната Габровски завършва „Право“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1923), специализира във Виенския университет (1924) и работи като адвокат в София. Член е на Висшия адвокатски съвет и на Управителния съвет на Съюза на българските адвокати.[1]

През 1936 година Габровски е един от основателите и ръководител на националистическата организация Ратничество за напредък на българщината.[1] По-късно напуска ратническата организация.[2]

Петър Габровски е министър на железниците, пощите и телеграфите в четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов (23 октомври 1939 – 15 февруари 1940) и министър на вътрешните работи и народното здраве в първото и второто правителство на Богдан Филов (15 февруари 1940 – 14 септември 1943). След смъртта на цар Борис III и назначаването на Богдан Филов за регент той временно председателства заседанията на 58-ото правителство на България.[1]

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Петър Габровски е сред осъдените на смърт от т.нар. Народен съд. Той е екзекутиран на 1 февруари 1945 г. в София. През 1996 г. присъдата е отменена с Решение № 172 на Върховния съд.[1]

БележкиРедактиране

  1. а б в г д Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 103 – 104.
  2. България – своенравният съюзник на Третия Райх, Съставители: Витка Тошкова, Николай Колев, Николай Стоименов, Румен Николов, Стилиян Нойков, София 1992, с. 143. (Телеграма на държавния секретар на държавния секретар на германското Министерство на външните работи Щеенграхт, 6 септември 1943 г.)