Портал:История на България/Избрана статия
|
Тази страница съдържа архивът от избрани статии в Портал история на България |
Февруари редактиране
Санстефанският мирен договор е прелиминарен (предварителен) мирен договор между Русия и Османската империя, който слага край на Руско-турската война от 1877-1878 г. и урежда, макар и не окончателно, обособяване на българска държава след близо пет века османско владичество над България.
Договорът е подписан около 17 ч. на 3 март (19 февруари стар стил) 1878 г. в Сан Стефано (днес село Йешилкьой западно от Истанбул), от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя.
Преговорите и решенията на Санстефанския договор изострят силно отношенията между Русия и останалите Велики сили. Споровете помежду им намират временно решение през юли 1878 г. с Берлинския договор, който преразглежда условията, договорени в Сан Стефано. Противоречията относно санстефанските клаузи са сред предпоставките за разпадането на Съюза на тримата императори седем години по-късно.още »
Март редактиране
Сръбско-българската война започва на 14 ноември (2 ноември стар стил) 1885 г., когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. Българската победа в тази кратка война е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.
Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885 г. не е добре прието от съседните балкански държави, тъй като появата на удвоена българска държава се превръща в заплаха за техните експанзионистични планове на полуострова.
След Съединението Гърция извършва незабавна мобилизация. Правителството ѝ заплашва Русия, Османската империя и западните Велики сили, че ще нахлуе в турската територия, за да присъедини части от Македония, като компенсация за териториалното разширение на България, тъй като няма обща граница с България и не може да иска преки компенсации от нея. още »
Април редактиране
Първата българска държава (наричана още Дунавска България в отличие от Волжка България) е държава на ранните прабългари и славяни, просъществувала на Балканския полуостров и прилежащите му части от Югоизточна Европа от 680 до 1018 г. Неин основател е кан Аспарух, който след разпадането на Велика България довежда част от прабългарските племена в днешни Бесарабия и Добруджа, влиза в контакт с местните славянски племена и принуждава Византия да му плаща данък през 681 г. Първоначално столицата ѝ е в Онгъла, впоследствие се установява в Плиска, в края на 9 век - във Велики Преслав, а след превземането и от византийците в края на 10 век се премества в Охрид.
Най-голямото си териториално разширение Първата българска държава достига през 9 век, когато към първоначалните територии по Долен Дунав са присъединени области в Тракия и Македония, части от днешни Албания, Сърбия и Румъния, а също и част от Северното Черноморие (до река Днепър). През същия период настъпва централизация на държавното управление. Тя е съпроводена с процеси на асимилация и консолидиране на разнородните групи от населението в средновековната българска народност, общият език на която се развива на основата на славянския. През 864-866 г. при княз Борис I християнството става държавна религия, което води до значителни промени в културния живот на държавата и т. нар. Златен век на цар Симеон I. При същия владетел българите правят продължителни, но безуспешни опити да завладеят столицата на Византия, Константинопол.
Българо-византийските войни, наред с нашествията на унгарци, печенеги и руси, водят до отслабване на държавата и падане на столицата Преслав под византийска власт през 971 г. Движението на комитопулите води до възраждане на държавността в Югозападна България, но близо половинвековната борба на цар Самуил с император Василий II завършва с окончателна победа на Византия и край на Първата българска държава. Още...
Май редактиране
Дойран (паралелно име Полин, Поленин, Полянин, варианти Дорян, Догрян, на македонски литературен език: Дојран, на гръцки: Δοϊράνη, Дойрани) е исторически град в Македония, разположен на югозападния бряг на Дойранското езеро, разрушен напълно през Първата световна война.
Първите засвидетелствани от античните автори обитатели на района около Дойранското езеро (в античността Празиас или Празиада) са пеоните. Хипократ в 5 век пр.н.е. пише, че страната около Празиас е гореща и блатиста и страда от много наводнения. Жителите й живеят в къщи от дърво и тръстика, построени в самата вода и използват лодки еднодръвки. Херодот също в 5 век пр.н.е. казва в Пета книга на своята „История“, че пеоните около езерото Празиас, тогава заемащо почти цялата Дойранска котловина, са многоженци и живеят в къщи върху наколни платформи, до които се стига по един единствен тесен мост.
Юли редактиране
Битката във Върбишкия проход се разиграва на 26 юли 811 г. между български войски, водени от кан Крум, и войски на Византийската империя. Унищожена е огромна част от византийската армия. Убити и пленени са над петдесет военачалници като командирът на императорската гвардия Петър, патрицият Теодосий Саливара (най-близкият човек на императора), командирът на източните войски Роман и много друго стратези от по нисък ранг. Смъртта си намира дори самият император Никифор I Геник. Тежко ранен е и неговият син Ставракий, който успява полужив да достигне до Константинопол, но скоро след това умира.
Август редактиране
Битката при Ахело̀й се е състояла на 20 август 917 г. край р. Ахелой, между българските войски, водени от цар Симеон I Велики, подпомогнати от маджарски и печенежки контингенти и войските на Византия, водени от магистър Лъв Фока, доместик на схолите и главнокомандващ сухопътните сили на империята. България печели решителна победа. Това сражение е едно от най-значимите в българската история, тъй като успехът в него превръща Българската държава в хегемон на Балканския полуостров.
Ноември редактиране
Сръбско-българската война започва на 14 ноември (2 ноември стар стил) 1885 г., когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. Българската победа в тази кратка война е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.
Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885 г. не е добре прието от съседните балкански държави, тъй като появата на удвоена българска държава се превръща в заплаха за техните експанзионистични планове на полуострова.
След Съединението Гърция извършва незабавна мобилизация. Правителството ѝ заплашва Русия, Османската империя и западните Велики сили, че ще нахлуе в турската територия, за да присъедини части от Македония, като компенсация за териториалното разширение на България, тъй като няма обща граница с България и не може да иска преки компенсации от нея. още »