Отваря главното меню

Второто правителство на Рачо Петров е двадесет и шесто правителство на Княжество България, назначено с Указ № 10 от 6 май 1903 г.[1] на княз Фердинанд Сакскобургготски[2]. Управлява страната до 22 октомври 1906 г.[2], след което е наследено от правителството на Димитър Петков[3].

Правителство на Рачо Петров
Flag of Bulgaria.svg 26-о правителство на България
Период
Сформирано 6 май 1903
Разпуснато 22 октомври 1906
Личности и партии
Председател Рачо Петров
Партия(и) НЛП
Държавен глава Фердинанд I
Първоначален състав
Министри 8
~ мъже 8
~ жени 0
Хронология
Fleche-defaut-gauche-bord.svg
правителство
Данев 1, 2, 3
Fleche-defaut-droite-bord.svg
правителство
Петков

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

ПолитикаРедактиране

Правителството начело с министър-председателя Рачо Петров се стреми да неутрализира намесата на Великите сили, засилването на сръбската и гръцката въоръжена пропаганда и другите негативни последици за българите в Македония и Одринско от Илинденско-Преображенското въстание, което избухва и е потушено броени месеци след идването му на власт. След като двустранните договорености с Османската империя и Сърбия от март 1904 г. не дават достатъчно резултати, кабинетът залага на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, като я финансира и оттегля подкрепата си за конкуриращите я върховисти.[4] Паралелно с това правителството на Рачо Петров провежда ускорено преустройство и превъоръжаване на българската армия. Излизането от дълговата криза при предшестващото управление на Прогресивнолибералната партия му дава възможност да лавира между съперничещите си френски и германски банки и оръжейни фирми, получавайки кредит и оръжие преимуществено от Франция[5]. Въпреки че мандатът му съвпада с най-големия растеж на индустрията, търговията и кредита в България в половинвековния период след Освобождението[6], свръхразходите за въоръжаване допринасят за увеличаване на данъчното бреме, социално недоволство и задлъжняване на държавата, от което се облагодетелстват висши представители на администрацията. Корупцията обхваща и членове на самия кабинет[7]. В крайна сметка една от многобройните злоупотреби (аферата „Шарл и Жан“) води до оставката на министър-председателя и преустройство на кабинета в правителство начело с лидера на НЛП Димитър Петков[3].

СъставянеРедактиране

Кабинетът, оглавен от Рачо Петров, е образуван от дейци на Народнолибералната (стамболовистка) партия и разчита на подкрепата ѝ в 13-тото Обикновено народно събрание.[8]

КабинетРедактиране

Сформира се от следните 8 министри и един председател[3].

министерство име партия
председател на Министерския съвет Рачо Петров безпартиен  
вътрешни работи Димитър Петков Народнолиберална партия  
външни работи и изповедания Рачо Петров безпартиен  
народно просвещение Иван Шишманов Народнолиберална партия  
финанси Антон Манушев Народнолиберална партия  
правосъдие Никола Генадиев Народнолиберална партия  
военен Михаил Савов военен  
търговия и земеделие Димитър Попов (упр.) Народнолиберална партия  
обществени сгради, пътища и съобщения Димитър Попов Народнолиберална партия  

Промени в кабинетаРедактиране

от 24 август 1903Редактиране

министерство име партия
финанси Лазар Паяков Народнолиберална партия  
търговия и земеделие Никола Генадиев (упр.) Народнолиберална партия  

от 30 януари 1904Редактиране

министерство име партия
търговия и земеделие Никола Генадиев Народнолиберална партия  
правосъдие Петър Стайков Народнолиберална партия  

от 18 август 1905Редактиране

министерство име партия
обществени сгради, пътища и съобщения Тодор Гатев Народнолиберална партия  
правосъдие Константин Панайодов Народнолиберална партия  

от 23 ноември 1905Редактиране

министерство име партия
обществени сгради, пътища и съобщения Димитър Петков (упр.) Народнолиберална партия  

СъбитияРедактиране

1903Редактиране

1904Редактиране

  • 26 март – Българо-турска спогодба притъпява временно конфликта между двете държави чрез частична амнистия на участниците в Илинденско-Преображенско въстание, репатриране на бежанците и възпиране на върховистките чети.[15]
  • 30 март – Краткотраен българо-сръбски съюз предвижда реформи в Македония и обща защита срещу австро-унгарска агресия.[16]
  • 31 октомври – Правителството сключва договор за заем от Банк дьо Пари е де Пеи Ба в размер на 100 милиона лева за военни поръчки от Франция и строителство на жп линиите ТърновоТрявна и РадомирКюстендил[17], ратифициран от парламента още през ноември[18].
  • ноември – Приет е закон за обща митническа тарифа – основа на сключените година по-късно търговски договори с Русия, Германия, Англия и други държави с тарифи, закрилящи българското производство.[19]

1905Редактиране

  • 29 януари – Закон за насърчаване на местната промишленост чрез безмитен внос на суровини, машини и строителни материали, намалени такси за железопътен превоз, отстъпване на държавни и общински терени и пр. води до бум в текстилната, хранителната промишленост, строителството и други отрасли през следващите години.[19]
  • 25 март – Андарти избиват над 70 българи в костурското село Загоричане.[20] Загоричанското клане предизвиква масови антигръцки вълнения в Княжество България.
  • 9 юли – Сключен е митнически съюз със Сърбия, който трябва да превърне двете страни в „обща търговска зона“, но изпълнението му е осуетено с икономически и политически натиск от Австро-Унгария.[16]

1906Редактиране

  • януари – Промени в Закона за народното просвещение: въвеждане на безплатен тригодишен курс на основно образование, улеснен достъп до гимназии, увеличаване на учителските заплати.[21]
  • 18 май – Пристанище Варна е открито тържествено близо двадесет години след първите хидроложки проучвания в района.[9]
  • 30 юли – Кулминация на антигръцките вълнения в България: населеният предимно с гърци град Анхиало (Поморие) е опожарен.[22]

Вижте същоРедактиране

ЛитератураРедактиране

БележкиРедактиране

  1. ДВ. Указ № 10 от 6 май 1903 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 95 от 6 май 1903 г.
  2. а б в Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879–1986. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 2 май 2015 г.)
  3. а б в Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 87-89.
  4. „Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878–1944“. Македонски научен институт, София, 1997. Том 3. ISBN 954-8187-32-9. с. 113
  5. Тодорова 2009, с. 98-106.
  6. Иванов, Мартин. Националният доход на България, 1892-1924 г. Българска народна банка, 2006. с. 62 (посетен на 3 февруари 2015 г.)
  7. Аврамов, Румен. „Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало.“ Том 3. Център за либерални стратегии. София 2007. с. 207-210, 216-217
  8. Енциклопедия „България“. Том 1 1978, с. 763.
  9. а б Енциклопедия „България“. Том 5 1986, с. 474-475.
  10. а б в Стателова 1999, с. 177-179.
  11. Посолство на САЩ в България, посетен на 27 януари 2015
  12. Стателова 1999, с. 195.
  13. Годишник на Софийския университет. Том I 1904-1905. София, 1905, стр. 25 (достъп 27 януари 2015)
  14. Енциклопедия „България“. Том 1 1978, с. 501.
  15. Енциклопедия „България“. Том 1 1978, с. 493.
  16. а б Енциклопедия „България“. Том 1 1978, с. 488-489.
  17. Тодорова 2009, с. 105-107.
  18. Стателова 1999, с. 188.
  19. а б Стателова 1999, с. 186-191.
  20. Силянов 1983, с. 208-209.
  21. Стателова 1999, с. 196.
  22. Силянов 1983, с. 242-243.