Правителство на Рачо Петров 2
Второто правителство на Рачо Петров е двадесет и шесто правителство на Княжество България, назначено с Указ № 10 от 6 май 1903 г.[1] на княз Фердинанд Сакскобургготски.[2] Управлява страната до 22 октомври 1906 г.,[2] след което е наследено от правителството на Димитър Петков.[3]
| Правителство на Рачо Петров | ||||
 26-о правителство на България | ||||
| Общи | ||||
|---|---|---|---|---|
| Държавен глава | Фердинанд I | |||
| Председател | Рачо Петров | |||
| Народно събрание | 7 / 169
| |||
| Сформиране | 6 май 1903 | |||
| Разпускане | 22 октомври 1906 | |||
| Първоначален състав | ||||
| Партия(и) | НЛП | |||
| Министри | 8 | |||
| ~ мъже | 8 | |||
| ~ жени | 0 | |||
| Хронология | ||||
| Назначено от | XIII ОНС | |||
| ||||
Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.
Политика
редактиранеПравителството начело с министър-председателя Рачо Петров се стреми да неутрализира намесата на Великите сили, засилването на сръбската и гръцката въоръжена пропаганда и другите негативни последици за българите в Македония и Одринско от Илинденско-Преображенското въстание, което избухва и е потушено броени месеци след идването му на власт. След като двустранните договорености с Османската империя и Сърбия от март 1904 г. не дават достатъчно резултати, кабинетът залага на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, като я финансира и оттегля подкрепата си за конкуриращите я върховисти.[4] Паралелно с това правителството на Рачо Петров провежда ускорено преустройство и превъоръжаване на българската армия. Излизането от дълговата криза при предшестващото управление на Прогресивнолибералната партия му дава възможност да лавира между съперничещите си френски и германски банки и оръжейни фирми, получавайки кредит и оръжие преимуществено от Франция.[5] Въпреки че мандатът му съвпада с най-големия растеж на индустрията, търговията и кредита в България в половинвековния период след Освобождението,[6] свръхразходите за въоръжаване допринасят за увеличаване на данъчното бреме, социално недоволство и задлъжняване на държавата, от което се облагодетелстват висши представители на администрацията. Корупцията обхваща и членове на самия кабинет.[7] В крайна сметка една от многобройните злоупотреби (аферата Шарл – Жан) води до оставката на министър-председателя и преустройство на кабинета в правителство начело с лидера на НЛП Димитър Петков.[3]
Съставяне
редактиранеКабинетът, оглавен от Рачо Петров, е образуван от дейци на Народнолибералната (стамболовистка) партия и разчита на подкрепата ѝ в XIII обикновено народно събрание.[8]
Кабинет
редактиранеСформира се от следните 8 министри и един председател:[3]
| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| председател на Министерския съвет | Рачо Петров | безпартиен | |
| вътрешни работи | Димитър Петков | Народнолиберална партия | |
| външни работи и изповедания | Рачо Петров | безпартиен | |
| народно просвещение | Иван Шишманов | Народнолиберална партия | |
| финанси | Антон Манушев | Народнолиберална партия | |
| правосъдие | Никола Генадиев | Народнолиберална партия | |
| военен | Михаил Савов | военен | |
| търговия и земеделие | Димитър Попов (упр.) | Народнолиберална партия | |
| обществени сгради, пътища и съобщения | Димитър Попов | Народнолиберална партия | |
Промени в кабинета
редактиранеот 24 август 1903
редактиране| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| финанси | Лазар Паяков | Народнолиберална партия | |
| търговия и земеделие | Никола Генадиев (упр.) | Народнолиберална партия | |
от 30 януари 1904
редактиране| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| търговия и земеделие | Никола Генадиев | Народнолиберална партия | |
| правосъдие | Петър Стайков | Народнолиберална партия | |
от 18 август 1905
редактиране| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| обществени сгради, пътища и съобщения | Тодор Гатев | Народнолиберална партия | |
| правосъдие | Константин Панайодов | Народнолиберална партия | |
от 23 ноември 1905
редактиране| министерство | име | партия | |
|---|---|---|---|
| обществени сгради, пътища и съобщения | Димитър Петков (упр.) | Народнолиберална партия | |
Събития
редактиране1903
редактиране- 18 май – Приключва 8-годишният строеж на Бургаското пристанище.[9]
- 20 юли – Избухва Илинденско-Преображенското въстание. Българската армия не се намесва в защита на въстаниците, но напрежението между България и Османската империя се засилва.[10]
- 19 септември – Първият дипломатически представител на САЩ в България, Джон Б. Джаксън, връчва акредитивните си писма. Поставено е началото на българо-американските дипломатически отношения.[11]
- 2 октомври – Русия и Австро-Унгария договарят помежду си Мюрцщегската реформена програма за Македония. Програмата е подкрепена от българското правителство.[10]
- 19 октомври – Парламентарни избори, съпроводени с насилие и фалшификации, дават абсолютно мнозинство на Народнолибералната партия (стамболовисти) в XIII обикновено народно събрание.[10]
- декември – Приет е Закон за устройството на въоръжените сили, основа за подготовката на страната за Балканските войни.[2]
- 19 декември – Народното събрание гласува закон за преустройство на софийското Висше училище в Български университет „Братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово“.[12][13]
- 23 декември – Земеделските каси са преобразувани със закон в Българска земеделска банка, която съдейства за модернизирането на селското стопанство и насърчава кооперативното дело през следващите три десетилетия.[14]
1904
редактиране- 26 март – Българо-турска спогодба притъпява временно конфликта между двете държави чрез частична амнистия на участниците в Илинденско-Преображенско въстание, репатриране на бежанците и възпиране на върховистките чети.[15]
- 30 март – Краткотраен българо-сръбски съюз предвижда реформи в Македония и обща защита срещу австро-унгарска агресия.[16]
- 31 октомври – Правителството сключва договор за заем от Банк дьо Пари е де Пеи Ба в размер на 100 милиона лева за военни поръчки от Франция и строителство на жп линиите Търново – Трявна и Радомир – Кюстендил[17], ратифициран от парламента още през ноември.[18]
- ноември – Приет е закон за обща митническа тарифа – основа на сключените година по-късно търговски договори с Русия, Германия, Англия и други държави с тарифи, закрилящи българското производство.[19]
1905
редактиране- 29 януари – Закон за насърчаване на местната промишленост чрез безмитен внос на суровини, машини и строителни материали, намалени такси за железопътен превоз, отстъпване на държавни и общински терени и пр. води до бум в текстилната, хранителната промишленост, строителството и други отрасли през следващите години.[19]
- 25 март – Андарти избиват над 70 българи в костурското село Загоричане.[20] Загоричанското клане предизвиква масови антигръцки вълнения в Княжество България.
- 9 юли – Сключен е митнически съюз със Сърбия, който трябва да превърне двете страни в „обща търговска зона“, но изпълнението му е осуетено с икономически и политически натиск от Австро-Унгария.[16]
1906
редактиране- януари – Промени в Закона за народното просвещение: въвеждане на безплатен тригодишен курс на основно образование, улеснен достъп до гимназии, увеличаване на учителските заплати.[21]
- 18 май – Пристанище Варна е открито тържествено близо двадесет години след първите хидроложки проучвания в района.[9]
- 30 юли – Кулминация на антигръцките вълнения в България: населеният предимно с гърци град Анхиало (Поморие) е опожарен.[22]
Вижте също
редактиранеЛитература
редактиране- Енциклопедия „България“. Том 1. София, Издателство на БАН, 1978.
- Енциклопедия „България“. Том 5. София, Издателство на БАН, 1986.
- Силянов, Христо. Освободителнитѣ борби на Македония. Том II. София, „Наука и изкуство“, 1983. Посетен на 15.02.2015.
- Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
- Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
- Тодорова, Цветана и др. История на външния държавен дълг на България 1878 – 1990, част 1. София, Българска народна банка, 2009. ISBN 978-954-8579-18-6.
Бележки
редактиране- ↑ ДВ. Указ № 10 от 6 май 1903 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 95 от 6 май 1903 г.
- ↑ а б в Ангелова, Й. и др. Българските държавни институции 1879 – 1986 Архив на оригинала от 2015-01-18 в Wayback Machine.. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, посетен на 2 май 2015 г.)
- ↑ а б в Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 87 – 89.
- ↑ Колектив. Национално-освободителното движение на македонските и тракийските българи 1878-1944. Том 3. София, МНИ, 1997. с. 113.
- ↑ Тодорова 2009, с. 98 – 106.
- ↑ Иванов, Мартин. Националният доход на България, 1892-1924 г. Българска народна банка, 2006. с. 62 (посетен на 3 февруари 2015 г.)
- ↑ Аврамов, Румен. „Комуналният капитализъм. Из българското стопанско минало.“ Архив на оригинала от 2015-02-02 в Wayback Machine. Том 3. Център за либерални стратегии. София 2007. с. 207 – 210, 216 – 217
- ↑ Енциклопедия „България“. Том 1 1978, с. 763.
- ↑ а б Енциклопедия „България“. Том 5 1986, с. 474 – 475.
- ↑ а б в Стателова 1999, с. 177 – 179.
- ↑ Посолство на САЩ в България Архив на оригинала от 2015-02-22 в Wayback Machine., посетен на 27 януари 2015
- ↑ Стателова 1999, с. 195.
- ↑ Годишник на Софийския университет. Том I 1904-1905. София, 1905, стр. 25 (достъп 27 януари 2015)
- ↑ Енциклопедия „България“. Том 1 1978, с. 501.
- ↑ Енциклопедия „България“. Том 1 1978, с. 493.
- ↑ а б Енциклопедия „България“. Том 1 1978, с. 488 – 489.
- ↑ Тодорова 2009, с. 105 – 107.
- ↑ Стателова 1999, с. 188.
- ↑ а б Стателова 1999, с. 186 – 191.
- ↑ Силянов 1983, с. 208 – 209.
- ↑ Стателова 1999, с. 196.
- ↑ Силянов 1983, с. 242 – 243.