Правителство на Андрей Ляпчев 1

Първото правителство на Андрей Ляпчев е четиридесет и четвърто правителство на Царство България, назначено с Указ № 3 от 4 януари 1926 г.[1] на цар Борис III. Управлява страната до 12 септември 1928 г., след което е наследено от второто правителство на Андрей Ляпчев.

Правителство на Андрей Ляпчев 1
 44-то правителство на България
Общи
Държавен главаБорис III
ПредседателАндрей Ляпчев
Сформиране4 януари 1926
Разпускане12 септември 1928
Първоначален състав
Партия(и)Демократически сговор
Министри10
~ мъже10
~ жени0
Представителство
Народно събрание
172 / 247
Хронология
Назначено отXXI ОНС
А. Цанков 2
Ляпчев 2, 3

Политика редактиране

Вътрешна политика редактиране

Новото правителство е посрещнато благосклонно както от легалната опозиция, така и от Великите сили. Непосредствено след идването си на власт кабинетът предприема редица мерки за стабилизиране на икономиката, демократизиране на обществения живот и ограничаване влиянието на Военния съюз. През февруари 1926 г. Двадесет и първото ОНС гласува частична амнистия за политическите и криминалните затворници (освободени са 7000 лишени от свобода, 1157 от тях – политически затворници). Възстановени са редица демократични права – свобода на словото и на печата, дава се възможност на БКП (т.с.) да легализира дейността си (през 1926-28 г. са образувани Българска работническа партия и Работнически младежки съюз). Парламентът започва да играе водеща роля в обществото[2].

Демократичните промени, осъществени от кабинета, му позволяват да получи необходимата финансова подкрепа от Запада. Още през 1926 г. на България е отпуснат от американски и английски банки т.нар. Бежански заем, чрез който са оземлени и настанени в границите на царството десетки хиляди български семейства от Тракия, Добруджа и Македония. Две години по-късно, отново под покровителството на Обществото на народите, е отпуснат нов заем за покриване на щетите от Чирпанското земетресение (над 73 000 напълно или частично разрушени сгради). Финансовата помощ стабилизира и българския лев[2].

Външна политика редактиране

Във външната политика на кабинета се забелязва ориентация към Италия на базата на общото негативно отношение и териториални спорове на двете държави със Сръбско-хърватско-словенското кралство. Ляпчев заема твърда позиция по въпроса за подобряване положението на българите в Македония (той самият е роден в областта), което довежда до затваряне на българо-югославските граници през 1929 г.[2]

За да излезе от международната изолация, кабинетът е принуден не само да признае териториалните промени, но и да подпише на 9 декември 1927 г. спогодба с Гърция (Моллов-Кафандарис) за изселването на българите от Западна Тракия. Областта е окончателно загубена за България, но Великите сили опрощават голяма част от репарационните задължения на страната[2].

Съставяне редактиране

Кабинетът, оглавен от Андрей Ляпчев, е образуван от политически дейци на Демократическия сговор.

Кабинет редактиране

Сформира се от следните 10 министри[2].

министерство име партия
председател на Министерския съвет Андрей Ляпчев Демократически сговор
външни работи и изповедания Атанас Буров Демократически сговор
вътрешни работи и народно здраве Андрей Ляпчев Демократически сговор
народно просвещение Никола Найденов Демократически сговор
финанси Владимир Моллов Демократически сговор
война Иван Вълков военен
търговия, промишленост и труда Цвятко Бобошевски Демократически сговор
правосъдие Тодор Кулев Демократически сговор
земеделие и държавни имоти Димитър Христов Демократически сговор
обществени сгради, пътища и благоустройство Славейко Василев Демократически сговор
железници, пощи и телеграфи Кимон Георгиев Демократически сговор

Промени в кабинета редактиране

от 3 март 1928 редактиране

министерство име партия
железници, пощи и телеграфи Никола Найденов (упр.) Демократически сговор

Събития редактиране

Литература редактиране

Бележки редактиране

  1. ДВ. Указ № 3 от 4 януари г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 228 от 5 януари 1926 г.
  2. а б в г д Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Изд. на „Труд“, 2008. ISBN 954-528-790-X. с. 160-162.