Отваря главното меню

Правителството на Казимир Ернрот е петото правителство на Княжество България, назначено с Указ № 287 от 27 април 1881 г.[1] на княз Александър I Батенберг[2]. Управлява до 1 юли 1881 г.[2], след което е наследено от първото правителство без министър-председател управлявано пряко от българският монарх[3].

Правителство на Казимир Ернрот
Flag of Bulgaria.svg 5-о правителство на България
Период
Сформирано 27 април 1881
Разпуснато 1 юли 1881
Личности и партии
Председател Казимир Ернрот
Държавен глава Александър I
Първоначален състав
Министри 4
~ мъже 4
~ жени 0
Хронология
Назначено от Александър I
Fleche-defaut-gauche-bord.svg
правителство
Каравелов 1
Fleche-defaut-droite-bord.svg
правителство
Шесто

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

Съдържание

ПолитикаРедактиране

В образувание на 27 април 1881 г. кабинет, ръководен от ген. Казимир Ернрот, влизат привърженици на монарха. Целта на правителството е да подготви условията за отмяна на Търновската конституция и концентриране на цялата власт в ръцете на Александър I Батенберг. Страната е разделена на пет области, ръководени от извънредни („черезвичайни“) комисари[3].

На 11 май 1881 г. монархът обявява официално условията си, за да остане на трона: извънредни пълномощия за седем години и управление посредством укази; гласуваният през 1881 г. бюджет да бъде в сила и за 1882 г. и преди изтичането на седемте години Велико народно събрание да преразгледа конституцията въз основа на създадените учреждения и придобитият опит[3].

Непосредствено преди свикването на Великото народно събрание чрез княжески указ са организирани военни съдилища, които да се занимават с „престъпленията на органите на изпълнителната и полицейстката власт, имащи характер на възбуждение, на метеж и неподчинение на законно установените власти“[3].

Тежките присъди, предвиждани с Указа, парализират административната и полицейската власт, както и либералния печат. При тези условия правителството и монархът постигат пълно победа в изборите за ВНС през 1881 г. При откриване му в Свищов не са допуснати и малкото избрани либерали. Конституцията се отменя, исканията на княза са изпълнени, в страната е въведен т.нар. Режим на пълномощията. Идеята за отменяне на конституцията е одобрена от Запада и Русия. Нейните комисари в България се превръщат в проводници на княжеската политика. По-голямата част от българското население се обявява против преврата и отмяната на конституцията. Рязко спада популярността на княза, засилват се русофобските настроения. Непосредствено след като приключва работата на ВНС, правителството на ген. Казимир Ернрот подава оставка.[4][3]

СъставянеРедактиране

Въпреки че основната политическа сила зад преврата е Консервативната партия, правителството на Ернрот включва в състава си представител на сваленото либерално правителство и безпартийни лица. Военното и вътрешното ведомство са съсредоточени (наред с министър-председателския пост) в ръцете на руския генерал Казимир Ернрот.

КабинетРедактиране

Сформира се от следните 4 нови министри и 1 от предишното правителство[3]:

министерство име партия
председател на Министерския съвет Казимир Ернрот военен  
външни работи и изповедания Никола Стойчев Консервативна партия  
вътрешни работи Казимир Ернрот (упр.) военен  
народно просвещение Михаил Сарафов Либерална партия  
финанси Георги Желязкович Консервативна партия  
правосъдие Порфирий Стаматов безпартиен  
военен Казимир Ернрот военен  

Промени в кабинетаРедактиране

от 29 април 1880Редактиране

министерство име партия
народно просвещение Константин Иречек[2] (упр.) безпартиен  

СъбитияРедактиране

Външни препраткиРедактиране

  • Превратът (глава от С. Радев, „Строителите на съвременна България“, том 1, достъп от Българска дигитална библиотека „Словото“, 2 март 2015 г.)

ЛитератураРедактиране

БележкиРедактиране

  1. ДВ. Указ № 287 от 27 април 1879 г. Обнародван в „Държавен вестник“, бр. 1 от 28 юли 1881 г.
  2. а б в Ангелова, Й. и др. „Българските държавни институции 1879–1986“. Енциклопедичен справочник. София 2008 (Дигитална библиотека по архивистика и документалистика, достъп от 2 март 2015)
  3. а б в г д е Цураков, Ангел. Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2008. ISBN ISBN 954-528-790-X. с. 23-24.
  4. Димитров, Илчо. Князът, конституцията и народът. „Из историята на политическите борби в България през първите години след Освобождението“. София, Издателство на ОФ, 1972. с. 56-59, 81, 86-90, 95-96
  5. а б в Стателова, Елена и др. „История на България“. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. с. 27-29 ISBN 954-426-206-7