Призрен
Призрен (на сръбски: Призрен или Prizren; на албански: Prizren или Prizreni) е град в Косово. Населението е 184 586 жители.[1] Мнозинството от тях са етнически албанци.[2] Градът е разположен на североизточните склонове на Шар планина, затворен между границата със Северна Македония и Албания.
|
Призрен Prizren/Prizreni |
|
|---|---|
  |
|
 Изглед от Призрен |
|
  Призрен |
|
| Страна |
 Косово |
| Окръг | Призренски |
| Община | Призрен |
| Площ | 854 km² |
| Надм. височина | 563 m |
| Население | 184 586 души (2014) |
| Пощенски код | 20000 |
| Официален сайт | kk.rks-gov.net/prizren |
| Призрен в Общомедия | |
ИсторияРедактиране
Данните за града датират от 5 век пр.н.е., когато за първи път е споменат в „Географията“ на Птолемей, като един от най-големите градове на илирите. В античността наречен Улпиана и Юстиниана Втора (Пътепис на „Петър Богдан Бакшев – български политик и историк от XVII век” – Божидар Димитров, С., 2001 г., стр. 155-156.)
След разпада на Римската империя и заселването на славяните на Балканите, Призрен попада в границите на Първото българско царство, като в началото на 11 век, след падането му, там е създадена Призренската българска епископия към Охридската българска архиепископия. През 1072 година в Призрен прогласено възстановяването на Българската държава. Въстаниците срещу византийската власт под предводителството на скопския български болярин Георги Войтех провъзгласяват в Призрен за български цар под името Петър III Константин Бодин като пряк наследник на Самуил и комитопулите.
С възстановяването на българското царство в самото начало на 13 век, Призрен отново попада в територията на българската държава (1204). По времето на Константин Тих Призрен е в границите на Търновското царство.[3]
По-късно Призрен е превзет от владението на възстановената Византия от Стефан Милутин, а в края на управлението на Стефан Душан става столица на Душановото царство. Тук е седалището на учредената по инициатива на Стефан Душан Печка патриаршия, правоприемник на сръбската архиепископия (14 век).
С превземането на Призрен през 1455 година от османците градът се превръща в един от бастионите на Османската империя в сърцето на Балканите. Оттук е родом известният Синан паша, който публично изгаря на клада на централния площад в Белград мощите на Свети Сава.
При избухването на Балканската война в 1912 година осем души от Призрен са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[4]
През ноември 1915 г. в хода на разгрома на Сърбия през Първата световна война град Призрен е превзет от българската армия. Посетен е от цар Фердинанд I на 3 декември същата година, за когото е проведен военен парад на войските. Край града са погребани 671 български войници и офицери от Първата световна война.[5]
ЛичностиРедактиране
- Родени в Призрен
Антоние Тодорович (1880 – 1971), сръбски революционер, деец на Сръбската пропаганда в Македония
Владимир Богданов, на 10 април 1877 година постъпва като доброволец в I рота на I дружина на Българското опълчение, уволнен на 1 юли 1878 година[6]- Ивица Дачич (р. 1966), политик, министър-председател на Сърбия
- Никола Богданов (1841 - 1919), опълченец и революционер[7]
- Петър Костич, сръбски книжовник, деец на Сръбската пропаганда в Македония
- Риста Скакалевич (1875 – 1960), сръбски просветен деец
- Сава Попович, сръбски просветен деец
- Серафим Йованович (1875 – 1945), сръбски духовник
- Стоян Ангелов, македоно-одрински опълченец, работник, Сярска чета.[8]
- Стоян Симич, български свещеник в Долно Чамурли, Добруджа, до 1871 година, а след това с препоръка от Иларион Ловчански е изпратен за свещеник в Тулча, радетел за възраждане на българския език в църквите и училищата в Добруджа.[9]
- Починали в Призрен
- Йован Шантрич (? – 1915), сръбски просветен деец
- Други
- Милош Неделков (1870 – ?), македоно-одрински опълченец, родом от Мушутище, жител на Призрен, 4 рота на 1 дебърска дружина, ранен в Междусъюзническата война на 18 юни 1913 година, носител на кръст „За храброст“ IV степен[10]
Побратимени градовеРедактиране
Външни препраткиРедактиране
Официален сайт на Община Призрен (на албански, турски, сръбски) Архив на оригинала от 2005-05-07 в Wayback Machine.
БележкиРедактиране
- ↑ The World Gazetteer. // Архивиран от оригинала на 5 януари 2013.
- ↑ The World Gazetteer. // Архивиран от оригинала на 4 декември 2012.
- ↑ Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава. БАН, София, 1979/1989.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 872.
- ↑ Кацев-Бурски, Д. Епопея на българския войн: Възспоменателен сборник, т. 6, София, Бял кръст, 1939, с. 404.
- ↑ Христов, Иван, и др. Българското опълчение 1877 - 1878: Биографичен и библиографски справочник, том 1, I, II, III дружина. Издателство „Казанлъшка искра“ ЕООД, „Ирита Принт“ ООД. ISBN 954-692-001-0. с. 35.
- ↑ Христов, Иван, и др. Българското опълчение 1877 - 1878: Биографичен и библиографски справочник, том 1, I, II, III дружина. Издателство „Казанлъшка искра“ ЕООД, „Ирита Принт“ ООД. ISBN 954-692-001-0. с. 375.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 33.
- ↑ Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.593-594.
- ↑ Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 489.