Прилепски революционен район

Прилепският революционен район от Битолския революционен окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация обхваща териториите на Прилепската кааза в Османската империя с главен град Прилеп.[1]

Прилепски революционен район
Информация
Типреволюционна организаци
Основана1895 г.
Закрита1934 г.
Положениенесъществуваща
Цел/фокусАвтономия за Македония и Одринско
Част отБитолски революционен окръг
СедалищеПрилеп, Османска империя
Езицибългарски

В учебната 1893/1894 година в Прилепското българско мъжко класно училище учители са Дамян Груев и Пере Тошев и двамата членове на създадената в края на 1893 година Вътрешна организация.[1] Революционната активност в Прилеп обаче се ограничава само до училището.[2]

През лятото на 1894 година в града се връщат завършилиге Солунската гимназия Александър Хаджипанов и Тодор Станков, и двамата привлечени във ВМОРО в Солун, които имат задача да основат революционен комитет в града. Комитетът е организиран заедно с Даме Груев,[2] като в първото ръководно тяло влизат Александър Хаджипанов, председател, Иван Гагалев, Петър Саратинов, Атанас Иванов, Тодор Станков, Йордан Попкостадинов и Йордан Гавазов.[3] Управителното тяло се заема с посвещаване на нови членове, събиране на чренски внос и разхвърляне на парична помощ върху по-заможните граждани.[3] Управителното тяло си служи с шифър, базиран на френската азбука.[4]

Организирана е и терористична група с ръководител Йордан Попкостадинов и членове Григор Богойчев, Пере Бодлев и Д. Т.[4]

През пролетта на 1895 година в района пристига четата на Димо Дедото, която прави опит за организиране на революционен комитет, начело с Йордан Гавазов, но предизвиква Дреновската афера, при която са арестувани над 100 души и мнозина са осъдени.[2]

В 1895/1896 година директор на Прилепското българско училище става Петър Попарсов, който и оглавява и управителното тяло, а членове са му Атанас Иванов, секретар, Йордан Попкостадинов, началник на терористичната група, Никола Мърсев, Павел Христов, учител, Илия Цървенков, касиер и Петър Саратинов. Организационната дейност в града се засилва и са образувани десетарски групи, като за стотник е определен Илия Крапчев. Заседанията стават в дома на директора, а в къщата на Попконстантинов е направено скривалище, в което са складирани закупените пушки мартини. След предателство Попкостадинов е арестуван.[4]

В Прилеп избухва конфликт между привържениците на ВМОРО и на Българското тайно революционно братство,[4] който постепенно е изгладен от Павел Христов. В учебната 1896/1897 година главен учител и председател на комитета е Вангел Калейчев, а на мястото на напусналите учители Никола Мърсев и Павел Христов идват Илия Иванов и Иван Гагалев.[5]

В 1899 година Никола Биолчев е избран за член на Прилепския околийски революционен комитет, а от октомври 1901 година го оглавява.[6] Освен него в ръководството са Тале Христов, Кочо Иванов, Коце Берберот, Коста Груев и Гьорче Брайлоец.[7]

През март/април 1902 година, след като е разбита четата на Методи Патчев, в района избухва Кадиноселската афера, при която са арестувани 92 души.[8]

  1. а б Трайчевъ, Георги. Градъ Прилѣпъ. Историко-географски и стопански прегледъ. София, Печатница „Фотиновъ“ № 1, 1925. с. 222.
  2. а б в Трайчевъ, Георги. Градъ Прилѣпъ. Историко-географски и стопански прегледъ. София, Печатница „Фотиновъ“ № 1, 1925. с. 223.
  3. а б Трайчевъ, Георги. Градъ Прилѣпъ. Историко-географски и стопански прегледъ. София, Печатница „Фотиновъ“ № 1, 1925. с. 224.
  4. а б в г Трайчевъ, Георги. Градъ Прилѣпъ. Историко-географски и стопански прегледъ. София, Печатница „Фотиновъ“ № 1, 1925. с. 225.
  5. Трайчевъ, Георги. Градъ Прилѣпъ. Историко-географски и стопански прегледъ. София, Печатница „Фотиновъ“ № 1, 1925. с. 226.
  6. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893-1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 18.
  7. Пърличев, Кирил. 36 години във ВМРО. София, Веда-МЖ, 1999. ISBN 954-8090-01-5. с. 35.
  8. Църнушанов, Коста, Ради Каранджулов. Никола Каранджулов. София, Златовръх, 1993. с. 16.