Путинизмът (на руски: Путинизм) е концепция, използвана от редица съвременни автори за характеризиране на особеностите на социално-икономическата и политическата структура на Русия през първите десетилетия на XXI век, оформена по време на управлението на Владимир Путин.

Реч на Владимир Путин в Севастопол на съвместния митинг-концерт „Русия. Севастопол. Крим" (2018)

Кратка характеристикаРедактиране

Авторите на изследването на ВЦИОМ „Путинизмът като социален феномен и неговите перспективи“ (2018 г.) идентифицират три подхода за характеризиране на „путинизма“:

  • Путинизмът като персонализъм – на преден план се извеждат личностните характеристики на Владимир Путин, на базата на което се прави извод, че с напускането на Путин „путинизмът” ще приключи;
  • Путинизмът като „органичен антидемократизъм”, когато на преден план излизат комплексни нарушения на демократичните норми, корените на които изследователите виждат в склонността на руското население към авторитаризъм и автокрация;
  • Путинизмът като функционален феномен – „Путинизмът“ се разглежда като най-функционалният отговор на предизвикателствата на времето.

Както отбелязва американският историк и политолог Уолтър Лакър, сполучлива дефиниция за „путинизъм“ все още не е формулирана. Според професора по политически науки Брайън Тейлър, „путинизмът“ е едновременно система на управление (официално и неформално), и комплекс от идеи, емоции и навици.

Докторът на политическите науки Степан Сулакшин, анализирайки понятието ,,путинизъм", го разглежда като политически режим (политическата практика както на лидера с неговия екип, така и на управляващата група), който той нарича ,,приватизирана държава".

Според сътрудника на Хуверовския институт Aрнолд Байхман (2007), „путинизмът е станал толкова често срещано явление през 21-ви век, както сталинизмът през 20-ти век”. След като дойде на власт през 1999 г., „Путин вдъхнови подобни ласкателства, каквито Русия не е чувала след Сталин“. От друга страна, британският журналист Роджър Бойс смята Путин повече за модерен Брежнев, отколкото за Сталин.

Колумнистът Джордж Уил нарича „путинизма“ „националсоциализъм, лишен от демоничния елемент на своя откривател“. Някои също така посочват, че настоящият Путин има ,,неосъветски" възгледи, особено по отношение на обществения ред и военно-стратегическата отбрана.

ХарактеристикиРедактиране

За путинизма са характерни: засилен държавен контрол върху частната собственост; сливане на властта с олигархията; монополизиране на икономиката; разрастване на корупцията; засилване на т.нар. непотизъм; избирателно прилагане на законите; икономическа политика лишена от прозрачност на финансовите и данъчните си аспекти; слабо правителство без политическа тежест в обществото; силна и безконтролна президентска институция; явно наличие на цензура в медиите; втвърдяване на отношенията със Запада. В тази връзка американският професор Маршал Голдман въвежда термина „силогарх“ (от силовак и олигарх), имайки предвид икономическия модел на путинизма, където значителни ресурси се контролират от бившите представители на спецслужбите.[1]

След 2012 година в Русия започва явно преследване на опозиционерите. През 2013 г. Путин започва открито да критикува и евроатлантиците, които отричат традиционната идентичност: национална, културна, религиозна и сексуална. Според Путин, хората в много европейски страни се срамуват и страхуват да говорят за своята религиозна принадлежност, което води до демографска и морална криза. Желаещ да олицетворява борбата срещу тази тенденция, президентът призовава към защитата на традиционните консервативни ценности. Характерно за политиката на Владимир Путин е възраждането на т. нар. изконната руската идеология. Така Путин започва да защитава специфичен "руски път” в културата и в политиката, който се опира на идеите на т. нар. православна цивилизация. Друг аспект от тези политики е, че в отговор на украинската революция, интерпретирана от руските държавни медии като „фашистки преврат“, Кремъл анексира Кримския полуостров. Част от възгледите на путинизма е и създаването на Евроазиатския икономически съюз, свързан с концепцията на евразийството. Тази идея цели създаването на общност на континенталните държави, като съперници на океанския евроатлантизъм. Докато руската икономика страда от наложени от Запада санкции, след анексията на Крим, пропагандирането на тези идеологически постулати се засилва, като те явно са предназначени да сплотят обществото и да събудят симпатии навън. Нов развой на тази политика е и военната намеса на Русия в Украйна.

История на терминаРедактиране

Първите препратки към путинизма са от журналистически характер; в Русия той се появява за първи път на сайта на партия Яблоко през 2000 г., но става широко разпространен след статия на Уилям Сафир за The New York Times.

Терминът ,,путинизъм" е въведен в научна употреба от политолога Вячеслав Никонов през 2003 г. във връзка с политическата система, установена в Русия след идването на власт на Владимир Путин през 2000 г., и неговата идеология.

Путинизмът като персонализъмРедактиране

Курсът и политическият режим на Русия, според идеите на персоналистите, се определят от личността на Путин. Характерни черти на култа към личността на Путин са мъжествеността и мачизма. Смята се, че култът към личността се е появил през 2002 г.

Съотношението в съвременния политически режим на Русия на черти, свързани конкретно с личността на лидера, се оценява по различен начин. Чертите на голизма и дори бонапартизма се откриват в персонацентричния „режим на Путин“. Френският историк Марлен Ларуел предупреждава срещу демонизирането на Путин и го описва като патриархален лидер, който обединява обществото около националното величие и консервативните ценности.

Професорът от университета Бъркли Стивън Фиш описва путинизма като форма на консервативна, популистка и персоналистка автокрация, която той нарича форма на самодържавие.

М. А. Краснов вижда предпоставките за персоналистичен режим в Конституцията на Руската федерация.

Аналогия с царизмаРедактиране

Британският седмичник The Economist посочва аналогия между политическия режим на Путин и руската монархия на Романови. Според списанието Владимир Путин, откакто идва на власт, умишлено се опитва да създаде образа на нов руски цар. Подобно на царя, той се представя като „събирач на руски земи“. Путин се опитва да представи периода след разпадането на СССР не като преход към пазарна икономика и демокрация по западен образец, а като период на хаос, напомнящ Смутното време в края на XVI век.

Изданието отбелязва още, че бившите колеги на Путин от КГБ охотно подкрепят подобна аналогия. И така, през 2001 г. шефът на ФСБ Николай Патрушев нарича себе си и подчинените си „суверенни хора“ – новото дворянство. Според The ​​Economist под управлението на Путин се е появила нова управляваща класа, обединена от родство, непотизъм и семейни връзки. Изданието отбелязва, че много топ мениджъри на държавни компании в петролния, газовия и банковия сектор са деца на близки приятели на Путин или негови колеги от КГБ. Според списанието те виждат бързото си незаконно обогатяване не като корупция, а като дължима награда за вярна служба.

 
Протест срещу репресиите на путинизма в Екатеринбург, 2018 г.

Функционален путинизъмРедактиране

Поддръжниците на функционалния путинизъм твърдят, че причините за съществуването на путинизма се крият не в характеристиките на руското население и не в личността на президента, а във факта, че путинизмът предлага най-функционалните отговори на предизвикателствата и щом путинизмът е просъществувал дълго време, не може да бъде напълно нефункционален.

Сръбският политолог Зоран Милошевич описва путинизма като функционален феномен - като либерална идеология, основана на демокрация, пазарни принципи, суверенитет, качество и стандарт на живот.

Представителите на „новия бонапартизъм” виждат като едно от тези предизвикателства обективната нужда на населението от стабилност след период на травматични промени.

Я. Шимов и П. Понаитов, в съвместна работа от 2008 г., наричат ​​путинизма демократичен „виртуален бонапартизъм“, който руският елит, представляващ капиталистическата буржоазия, използва за постигане на собствените си цели.

К. Кариго отбелязва, че никой не оспорва историческата оправданост и целесъобразност на „путинизма“ в пресата и експертната общност на Китай.

М. Лорел отбелязва приликата между путинизма и голизма (те са възникнали след катаклизми и се отличават с: цензура, изтласкване на опозицията, традиционализъм, консерватизъм).

Критика на терминаРедактиране

Използването на термина ,,путинизъм" в руската наука е по-рядко срещано поради етичните самоограничения. Научното разбиране на този термин е на ранен етап и в някои области е толкова рудиментарно по своята същност, че за да се разбере понятието, трябва да се обърне към публицистични източници.

Твърдението, че корените на путинизма се крият в „непълноценността“ на руския народ, се опровергава от факта, че идеологията на путинизма намира привърженици в западните страни (политици като С. Курц (Австрия), А. Ципрас (Гърция), В. Орбан (Унгария), Д. Тръмп и П. Бюканън (САЩ). Д. Брукс смята, че Путин е пример за популистки консерватори в страни като Франция, Италия, Филипините. Ф. Закария смята, че политическите възгледи на Р. Ердоган (Турция), Марин Льо Пен (Франция), Г. Вилдерс (Холандия) и Н. Фараж (Великобритания) са по-близо до ценностите на путинска Русия, отколкото до ценностите на либералната демокрация.

Представителите на позицията на путинизма като органичен антидемократизъм понякога се плъзгат в русофобия и антисъветизъм. В американската преса използването на термина ,,путинизъм" е придружено от негативно оцветена емоционална лексика. Според А. Рюмин терминът ,,путинизъм" съдържа негативна конотация. Той казва: ,,Съвременна Русия, при режима на Путин, е представена като страна в плен на морална лудост, а руската политическа култура се разглежда като психопатична, тиранична и откровено макиавелистка."

Според С. Коен, неутрална оценка на политиката на руския лидер е невъзможна поради неговата демонизация и следването на стереотипите от Студената война.

Докато критиците на режима посочват, че режимът, базиран на ресурси, се стреми към опазване, либералното малцинство има значително влияние сред елитите, а идеологическите разделения относно събитията в Украйна остават предмет на спорове; привържениците на путинизма, напротив, смятат, че събитията от 2014-2015 г. са сплотили руското общество около ценностите на „посткримския консенсус“, че социално-икономическата сфера се развива бавно, обществото се е приспособило към стагнацията, а характера на руската политика е предимно прагматичен.

Вижте същоРедактиране

БележкиРедактиране

  1. Marshall I. Goldman. Petrostate: Putin, Power, and the New Russia, Oxford University Press, May 2008.

ИзточнициРедактиране

  1. Що е то путинизъм? Статия на Майкъл Елчаниноф, заместник-главен редактор на „Филозофи Магазин“ в „Хъфингтън пост“ от 14.10.2015 г.