Първо главно управление
Първо главно управление (през 1947 – 1950: Трети отдел; през 1950 – 1969: Първо управление) е подразделение на Държавна сигурност на България, натоварено с външнополитическото разузнаване. Успоредно с него действа и подчинено на военното министерство Разузнавателно управление на Министерството на народната отбрана.
Външнополитическото разузнаване е създадено по съветски образец през 1947 година, като основна роля за неговото изграждане изиграва съветския офицер от български произход Христо Боев. След разформироването на Държавна сигурност в началото на 1990 година, Първо главно управление е обособено в самостоятелна Национална разузнавателна служба (днес Държавна агенция „Разузнаване“).
Функции и начин на работаРедактиране
Първо главно управление е привилегирована структура в рамките на Държавна сигурност с достъп до най-квалифицираните служители на службата, на които се предоставят значителни привилегии, спрямо другите подразделения. Освен с чисто разузнавателна дейност, управлението се занимава и с контрола на българската емиграция, включително отвличания и убийства на политически противници на режима. То разполага и със своя агентурна мрежа вътре в страната, част от събираната информация от която е предавана на политическата полиция.[1]
Първо главно управление не е самостоятелна разузнавателна служба, а подчинява дейността си на разузнаването на Съветския съюз в рамките на Доктрината за ограничения суверенитет в Източния блок. Нейна основна задача е съхраняването на тоталитарните режими в България и останалите страни от блока.[1]
В рамките на Източния блок българското разузнаване има няколко приоритетни географски направления, в които работи – съседните страни от НАТО Турция и Гърция; някои други западни страни, най-вече Съединените щати, Италия, Франция и Ватикана; Арабския свят и Африка; от средата на 60-те години – Китай и Албания. Работата на управлението в различните направления има различни цели – например, организирането на опити за резки политически промени е ограничено до страните от Третия свят, докато по отношение на Турция и Гърция целта е да се постигне техния неутралитет.[1]
До въвеждането на специализирани курсове във Висшата школа „Георги Димитров“ в края на 70-те години служителите на управлението се обучават в Съветския съюз.[1]
Специализирани подразделенияРедактиране
Научно-техническо разузнаванеРедактиране
Научно-техническото разузнаване е създадено в началото на 60-те като 7-и отдел, а през 1980 година получава статут на управление в рамките на Първо главно управление. Важността му непрекъснато нараства, като се увеличава и броят на служителите. Негова основна задача е придобиването на научна и техническа информация в областта на военните технологии с цел да се преодолее нарастващото техническо изоставане на Източния блок спряма страните от Западна Европа и Съединените щати. В тази дейност то подпомага работата на съответното направление Т в съветското разузнаване.[1]
Режимът възлага големи надежди на работата на Научно-техническото разузнаване като средство за технологично модернизиране на българската икономика, но те така и не се реализират. Правят се многократни опити да се подобри взаимодействието между разузнаването, българските научни институти и предприятията, но без особен успех.[1]
Културно-историческо разузнаванеРедактиране
Културно-историческото разузнаване е създадено през 1973 година като нов 14-и отдел, а като легално прикритие за дейността му към външното министерство е създадена паралелна служба „Културно наследство“. Това става в контекста на започналата подготовка за помпозното честване на 1300-годишнината от основаването на Българската държава.[1]
Основна задача на новия отдел е да популяризира в чужбина културната история на България, като събира свързани с това материали и финансира и организира подходящи публикации. Тази дейност дава възможност за установяване на контакти с интересуващи се от България интелектуалци, които се превръщат в източник на интересна за разузнаването информация. Част от дейността на отдела и поддържането на връзки с Македонската патриотична организация.[1]
Промени в структуратаРедактиране
1953 – 1974Редактиране
- I отдел – Югославия (4 отделения, щат – 31 души)
- II отдел – Гърция, Турция и страните от Близкия изток (5 отделения, щат – 46 души)
- III отдел – Европейски страни (5 отделения, щат – 42 души)
- IV отдел – САЩ, Англия, Канада и страните от Латинска Америка (4 отделения, щат – 21 души)
- Специални служби:
- I отделение – Кадри (щат – 14 души)
- II отделение – Радиовръзка (щат – 30 души)
- III отделение – Счетоводство, поддръжка и охрана на конспиративни квартири (щат – 22 души)
- IV отделение – Контрол по визите, картотека и архив (щат – 8 души)
- V отделение – Шифрова служба
- VI отделение – Фотослужба
- VII отделение – Библиотека
Общ щат на Първо управление: 246 души (182 – оперативен състав, 64 – технически).
1974 – 1990Редактиране
- Началник на управление – 1
- Заместник-началници – 4
- 01-ви отдел – Турция
- 02-ри отдел – Гърция и Кипър
- 03-ти отдел – Западни страни
- 04-ти отдел – Контраразузнавателен (КРО)
- 05-и отдел – Линия „Н“ (нелегални)
- 06-и отдел – Информация
- 07-и отдел – Научно-техническо разузнаване (НТР; от 1980 е с ранг на управление, УНТР, в рамките на ПГУ[2])
- 08-и отдел – Активни мероприятия (АМ)
- 09-и отдел – Арабски страни
- 10-и отдел – Работа по секретния щат
- 11-и отдел – Работа по капиталистически граждани на територията на НРБ
- 12-и отдел – Радио-свръзка
- 13-и отдел – Икономическо разузнаване
- 14-и отдел – Културно-историческо разузнаване (известно като 14 КИР)[3]
- 15-и отдел – Технико-документационен
- 16-и отдел – Специализиран (крути, или остри мероприятия, ОМ)
- 17-и отдел – Линия „А“ – Китай, Албания
Самостоятелни отдели и служби:
- Отдел „Секретариат“
- Отдел „Контрол, анализ и планиране“
- Отдел „Административно-стопански“
- Отдел „Картотека и архив“
- Отдел „Мобилизация“
- Отдел „Координация и протокол“
- „Финансова служба“
РъководителиРедактиране
- Борислав Николчев (1947 – 1949)
- Христо Боев (1949 – 1952)
- полковник (ген.-майор от 1959) Господин Гочев (19 януари 1952 – 23 март 1964)
- Константин Атанасов (11 април 1964 – 21 ноември 1967)
- генерал-майор Янко Христов (1967 – май 1968)
- Димитър Кьосев (12 юли 1968 – 1972)
- Полковник (ген.-майор от 5.09.1972) Стоян Савов (19 юли 1972 – 16 юли 1973)
- Полковник (ген.-майор от 1974) Васил Коцев (1973 – 1 юни 1986)
- генерал-лейтенант Владимир Тодоров (1986 – 1990)[4]
БележкиРедактиране
- ↑ а б в г д е ж з Методиев, Момчил. Държавна сигурност: опората на комунистическата държава. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 226 – 231.
- ↑ Христо Христов. Държавна сигурност. Част 2.2:„Неявните фирми“ и ИНКО. // capital.bg, 3 септември 2010. Посетен на 8 февруари 2014.
- ↑ Христо Христов. Операция „МАРАТОН“. Част 4: Възходът на културно-историческото разузнаване. // Държавна сигурност.com, 4 декември 2013. Посетен на 24 януари 2014. Архив на оригинала от 2016-09-17 в Wayback Machine.
- ↑ www.dar.bg